В нощта, която никога нямаше да забрави, Грегерс Биргерсон сякаш бе получил предупреждение, тъй като му беше невъзможно да заспи. Имаше време във Форшвик, когато заспиваше с плач от болката в цялото му тяло. Първите години бяха тежки и самотни.
Сега обаче беше на четиринайсет, почти мъж, и след две години рицарят Сигурд или брат му Одвар щеше да го признае за воин от Форшвик — тогава щеше да е завършил десетте си години на обучение. Все още не беше определил какво да прави след това. Можеше или да остане във Форшвик като учител на най-малките, или да потърси служба в Биелбо при баща си.
Беше тиха есенна нощ и първият сняг бе паднал с мрака след вечернята. Единствените звуци, които се чуваха, бяха отделни стенания заради някое движение, което причиняваше болка, щом другите млади ученици в залата се обърнеха в съня си, или пък скимтене тук и там сред най-малките.
Отначало времето във Форшвик беше направо зловещо. Останалите младежи бяха груби с него и далеч нямаше полза от това, че прадядо му бе свети Арн, а баща му беше родовият ярл на Фолкунгите, защото той бе просто извънбрачен син. През тези първи трудни години го подкрепяше и утешаваше единствено старата госпожа Сесилия, която все още ходеше всеки ден до писарската си стая, макар и с превит гръб и замъглен поглед.
Но както и синините преминават рано или късно, изтезанието във Форшвик намаляваше с всяка следваща година и сега, когато беше на четиринайсет, в залата имаше повече младежи, по-малки от самия него, отколкото по-големи. А единствено най-големите бяха способни да го победят с меч или на турнир и никой с малкия арбалет, направен във Форшвик за стрелба от гърба на кон. По едно такова оръжие сега висеше до всяко легло в залата на младежите. Горе, на север от горите, бяха размирни времена и макар възрастните Фолкунги да не вярваха, че на вандали щеше да им хрумне налудничавата мисъл да нападнат Форшвик, те се бяха поупражнявали какво да правят, ако нелепото все пак се случеше. Бяха започнали да копаят тунели за бягство под всички големи къщи в селото, за да не се налага на никого да избира между това да изгори вътре или полуизпечен да избяга навън, при очакващите го вандали. Портите на големите къщи можеха да се залостват отвътре с тежки дъбови греди в железни халки. Оръжия имаше във всяка къща.
Тази нощ обаче щеше да се окаже, че всичките приготовления все пак са били недостатъчни. Когато се случи немислимото, то удари с пълна сила, като гръм от ясно небе.
Грегерс, който лежеше със сключени под главата ръце и се взираше право нагоре в мрака, първо си помисли, че трябва да е било внушение, наполовина сънувано, когато усети леко сътресение в леглото и долови тътен от конски копита на разстояние. Никакви воини от Форшвик не биха се върнали в селото по този начин, още по-малко през нощта. Бяха изпратили в крепостта Лена цял ескадрон от най-големите ученици, за да охраняват някакъв епископ на инспекция, та затова залата сега бе само наполовина пълна със спящи момченца и младежи.
Когато осъзна, че вече нямаше съмнение какво чува, Грегерс остана да лежи като вцепенен за няколко кратки мига. Вече се случваше, помисли си той. Сега се сбъдваше кошмарът, в който никой не вярваше особено.
Той се хвърли към вратата и я залости, докато крещеше на всички да се събудят. Някой промърмори кисело, че това е просто упражнение, но скоро всички разбраха смъртоносната опасност, щом чуха тежките удари с брадва по портата и усетиха първата проникнала миризма на пожар.
Нилс Сигстенсон от Тофта, който бе на седемнайсет години и най-голям от двайсет и петимата младежи вътре в залата, пое командването на онази група, която щеше да излезе първа, за да спаси конете да не изгорят, и по възможност сами да се доберат до седлата. Грегерс застана начело на всичките по-малки, които в този момент бързо навлякоха бойните си дрехи — някои плачеха, други кълняха. Опънаха арбалетите си малко пипкаво на слабата светлина в залата, преди внимателно да отворят пролуките за стрелба по дългата стена, която гледаше към двора и главната улица. Видяха пламъци, които хвърляха дълги сенки, веднага усетиха пушека в ноздрите си и чуха груби мъжки гласове, които не говореха на западноготското наречие.
Преди да даде команда за стрелба Грегерс си наложи да изчака, докато чуе останалите четирима, всеки на своето прозорче, да извикат, че са се прицелили. Всички стрелци веднага се наведоха и заопъваха тетивата на арбалетите, докато на прозорчетата застанаха нови другари с готови оръжия. Нилс Сигстенсон и водената от него група вече бяха пропълзели през тунела за бягство и сега в горящата къща оставаха само деветима.