Форшвик бе загубил двайсет и шест живота, а най-голяма бе мъката по старата Сесилия Роса. Намериха я пред писарската й стая, стиснала в ръцете си наръч свитъци. Беше дотичала от собствената си къща чак до канцеларията си в опит да спаси поне най-важното. Но вандалите не бяха опожарили писарската й къща, бяха тършували вътре, за да отмъкнат златото и среброто в сандъците. Явно вярваха, че всичките събрани богатства на Форшвик от дългите години си стояха там за лесна и доходна кражба. Малко разбираха те от търговия, и че за златото се налагаше да се втурнат в нападение срещу самата крепост Арнес. Ето защо най-алчните вандали до един бяха измрели, тъй като бяха търсили злато толкова дълго и сляпо, че твърде късно бяха осъзнали как се е извърнал късметът в битката. Грегерс и стрелците му ги бяха открили и избили до последния.
Ако се брояха само мъртвите тела, то хората от Форшвик бяха победили, понеже при горните кейове лежаха повече от петдесет вандали, подредени сред единични жужащи есенни мухи.
Бяха положили Сесилия Роса под едно тамплиерско наметало на осветената, но обгорена земя до църквата. Биргер отиде при нея, падна на колене и внимателно отмести плаща настрана. Бе загинала на мига от удар с меч по тила. Понеже бе улучена съвсем накриво, някой вандал явно я бе догонил и посякъл изотзад в бързината. Биргер я гледа дълго и мълчаливо. Опита да се помоли, но не можа да измисли за какво — че душата й е намерила покой му се струваше да вижда по блаженото й лице. Грижливо върна бялото наметало на Арн Магнусон отгоре й, съжали за това и го открехна отново, наведе се и я целуна.
Из Форшвик не се чуваше говор на висок глас, само шепот и плач. Много се разминаваха с Биргер с празни очи, без да го виждат, други отиваха да ровят в изгорелите къщи, за да открият мъртви и да се опитат да разберат кои бяха те.
Йоханес Яковиан бе почервенял от плач, но иначе изглеждаше на себе си, когато Биргер го намери долу при ковачниците и мелниците. Това беше непокътната част от Форшвик, понеже нападението бе дошло от противоположната посока и вандалите не бяха успели да прокарат с огън пътя си през селото, преди да им се отвори доста работа със защитниците на Форшвик.
Това, че всички постройки за производство на стъкло и желязо, медникарските работилници, грънчарниците, както и тъкачниците, тухларниците, мелниците и дъскорезниците не бяха пострадали, утешаваше Йоханес, поел от баща си цялата отговорност за производството във Форшвик. И все пак в дадения момент тази утеха струваше по-малко и от западноготска сребърна монета. Чичо му Маркус бе изгорял в къщата си, както и всички мъже, заспали в Светата земя, а братовчед му Матеус бе паднал на двора, покосен от множество удари с меч. Биргер му каза, че сега нямаше много смисъл да търси утеха, понеже цялата утеха на този свят не би била достатъчна. Сега беше време да се стегнат и да започнат с възстановителната работа, а Биргер искаше Йоханес да я ръководи. Зимата наближаваше, а половината от оцелелите нямаха покрив над главите си, на конете им липсваха обори и зоб. Още известно време речни лодки и кораби щяха да пристигат на кейовете, така че се изискваше ред.
Йоханес се освести от скръбното си вцепенение и се върна в опожарената част на селото, за да се захване с работата, както му бе заповядал Биргер.
Два часа по-късно рицарят Сигурд с Алде до себе си пристигна с гръм и трясък начело на два ескадрона в пълно въоръжение, единият от които бе заел от Форшвик.
Когато Алде видя Биргер, тя отиде при него, без да се подвоуми, скочи от коня си пъргаво като воин от Форшвик и падна в прегръдките му. Не се бяха виждали от много години, невъзможно бе да намерят думи. Той се отскубна от нея внимателно, хвана я за ръка и я отведе до руините на църквата. Нямаше нужда да й обяснява, тя разбра веднага, щом видя някой да лежи под бяло наметало на рицар тамплиер. Помолиха се заедно при Сесилия Роса, после Биргер обгърна с ръка Алде и бавно я заведе обратно в селото. Още не си бяха казали нищо, но и нямаше да имат никаква полза от приказки точно в този момент. Скръбта надви всички думи, но също така и стария им раздор.
Щом рицарят Сигурд откри обезобразения труп на брат си Одвар долу при останките от рицарската зала, той закрещя в безумна мъка с протегнати към небето ръце и му се прииска веднага да потегли с двата си ескадрона, за да започне незабавно преследването на побягналите след нападението си вандали. Следите се виждаха добре в снега — щяха да намерят избягалите пеша още на същия ден. Останалите щяха да догонят на кон, преди да изминат и три денонощия. Той крещеше това отново и отново със смразяващ глас. И всичките мъже, които бяха пристигнали с него, вече седяха по седлата си, готови да потеглят.