Биргер се принуди да застане на пътя им, да разгърне плаща си, за да спре първите коне, и да изреве с пълно гърло, че в името на Фолкунгите заповядва на всички да се осъзнаят, да слязат от седлата и да се посъветват, преди да се втурнат на зле обмислено отмъщение.
Събраха се потиснати около Биргер при изгорялата рицарска зала, чийто каменен фронтон се издигаше покрит със сажди и призрачен, но съвсем цял.
Биргер обясни, че не беше време за отмъщение, а за скръб, налагаше се да погребат мъртвите и да възстановят постройките за зимата. Той самият и Алде сега щяха да тръгнат надолу по Ветерн с тялото на Сесилия Роса на последното й пътуване до Варнхем. След няколко дни щеше да се върне с монаси, които да се погрижат за християнските погребения. Сарацините във Форшвик със сигурност не можеха да чакат толкова дълго, но те и нямаха нужда от монаси, за да се сбогуват с близките си.
През това време двата ескадрона щяха да обикалят нивите и имотите, за да намерят възможно най-много избягали коне, защото онези от кошарите се бяха измъкнали, подплашени от пожара, и бяха побягнали във всички посоки. Най-тежко ранените мъже и жени щяха да отведат с лодка на юг по Ветерн, за да попаднат под грижите на монаси по най-бързия начин. На това и нищо друго щяха да посветят времето си точно в този момент. Рицарят Сигурд с гняв и насмешка възрази, че в този труден миг имаше много работа за жени, но мъжете по-скоро трябваше да направят това, което се изискваше от тях.
Тогава Биргер побесня — още повече, че виждаше как много от въоръжените конници на Форшвик все още искаха да последват Сигурд, за да хукнат да си отмъщават незабавно. Той осъзнаваше, че това не бе подходящо време за кавги между опечалени. И все пак не можеше да се овладее.
Най-напред обиди Сигурд по-грубо, отколкото имаше намерение с думите, че това, което е трябвало да направят, е било по-скоро да охраняват Форшвик по-добре и да не оставят селото така слабо защитено, че да го спасяват най-малките момченца по нощни ризи. Едва след това каза всичко, с което трябваше да започне веднага.
Не беше малко отмъщението, което щеше да застигне виновниците. Това бе война. Повече от хиляда мъже от вандалите и роднините им щяха да изкупят вината с живота си. А такава работа не се претупваше просто с два ескадрона.
Още същия ден щяха да изпратят съобщение по добри ездачи до всички стопанства на Фолкунги в Западна Готаланд. След седмица родовият тинг щеше да се събере в Биелбо, за да решат кога, къде и как да започнат войната.
Бойците от Форшвик го послушаха, а тези, които бяха изтичали при конете си, слязоха от тях засрамено. За Биргер обаче бе твърде късно да усмири рицаря Сигурд, който го гледаше през сълзи, но и с омраза, тъй като го бяха обвинили както за смъртта на брат му, така и в загубата на високо ценената Сесилия Роса. Биргер искрено се разкайваше за изплъзналите се от устата му думи в изблик на гняв, но реши, че моментът сега не бе подходящ за опити да замаже положението или да се сдобрят. Важно бе едно — да мисли за войната, защото неизбежно той щеше да бъде онзи, който щеше да поведе Фолкунгите на север.
Биргер се оттегли, отиде при горните кейове и разгледа дългата редица мъртви врагове. Бавно вървеше покрай тях и оглеждаше всеки следващ, за да провери дали там не се намираха лица или гербове върху ризници, или пък нещо друго, което да му е познато. Тъй като разпозна единствено герба с двата позлатени козела, предположи, че тези вандали идваха от Упланд.
Част от тях бяха избити с мотики или поразени с млатила за вършеене. На други пък вратовете бяха прерязани с нож. За беда щеше да е по-добре, ако бяха заловили няколко живи, за да узнаят кои са били и преди всичко кой ги е изпратил. Биргер обаче не смяташе, че би могъл да кори отчаяните жители на Форшвик, убили ранените врагове. Трябваше да се задоволят с това да прерисуват всички гербове, преди да изгорят мъртвите нападатели.
Биргер бе дълбоко потънал в мислите си и все пак почувства, че някой го наблюдава. Когато се обърна, там стоеше Грегерс, покрит със сажди, с разплакани очи и раздрани, кървави дрехи над ризницата си. Гледката го потресе мигновено и той протегна ръце, а синът му отиде при него с три леки скока.
— Грегерс, Грегерс, сине мой — промълви той и усети как сълзите му напираха отново, защото осъзна, че до този момент не се беше запитал какво се е случило със собствения му син. Държа го за малко здраво притиснат до себе си, докато търсеше думи.