— Ти си жив и си бил сред онези, които са ни спасили от още по-голямо нещастие — каза той, като отдалечи момчето от себе си, хвана го за раменете и го погледна в очите, без дори да се опитва да скрие сълзите си.
— Убих… осем мъже… с арбалета си — отвърна Грегерс тихо, на пресекулки, сякаш му костваше крайни усилия да пребори хлипанията си.
Тогава Биргер седна на един от грубите кнехтове на кея и направи знак на сина си да седне срещу него.
— Разкажи как стана, разкажи какво се случи преди две нощи — прикани го той възможно най-дружелюбно и бащински нежно. — Осем мъже, не е зле.
И Грегерс разказа, отначало пресекливо, запъвайки се с думите, как се събудил от нещо като слабо разтърсване в леглото и как малкото момчета в залата на младежите след това са свършили всичко по най-съобразителния за тях начин.
Докато слушаше разказа, Биргер сякаш виждаше всичко пред себе си и сам беше заел мястото на сина си Грегерс. Трябва да е станало точно както той разказваше и дори потънали в най-дълбоката и черна скръб, те все пак не можеха да не изпитват някаква гордост, задето момчета, които все още не бяха мъже, но бойци от Форшвик, бяха прогонили сто вандали и убили половината.
— Ти наистина си мой син, Грегерс — промълви той, когато чу разказа до края. — Пренебрегвах те, оставих те твърде дълго сам, без бащина любов и подкрепа. Най-напред те моля да ми простиш за това.
— Да простя на вас, баща ми? — попита Грегерс колебливо и поклати бавно глава. — Няма абсолютно нищо, за което да ви прощавам, нали ме направихте боец от Форшвик.
— Още не! — усмихна се Биргер тъжно и извади меча си. — Направи крачка напред и падни на колене!
Момчето постъпи, както му казаха, и Биргер обясни, че след битка важаха правила, различни от тези във време на мир, ето защо това сега бе възможно. После докосна с меча си най-напред лявото, после и дясното рамо на Грегерс и обяви, че когато се изправи, вече ще бъде боец от Форшвик с право на синя лента около ножницата на меча си.
Сега обаче не искаше да се разделят за дълго. Първо щяха да потеглят за Варнхем заедно с Алде, за да погребат скъпата Сесилия Роса до любимия й Арн Магнусон. После щяха да продължат към Биелбо. А във войната, която сега се задаваше, Грегерс щеше да язди до ярла с герба на Фолкунгите.
Момчето отново избухна в сълзи, когато се изправи като посветен боец от Форшвик, защото огромната черна мъка у него се примеси по непоносим начин с гордостта и с любовта към един баща, който за него беше повече копнеж и мечти, отколкото реалност.
II
Ингрид Улва добре осъзнаваше колко невъзможно би било за една вдовица, чиито коси тъкмо започваха да побеляват, да определя как щяха да организират войната. Дори нямаше достъп до шумните родови тингове, а една жена в никакъв случай не би могла да вразуми мъже, полудели от жажда за мъст.
Никога не бе разбирала напълно колко свят бе Форшвик за Фолкунгите. За нея това беше просто едно от най-големите стопанства и определено това, което носеше най-обилните богатства чрез всичките прекрасни предмети, които произвеждаха там. Но нали работилниците бяха спасени, а опожарените къщи можеха да бъдат изградени отново.
Тя скърбеше за Сесилия Роса безмерно повече, отколкото за едно изгорено до основи стопанство. Същото важеше и за скъпата й приятелка Улвхилде, която сега пристигна в Биелбо, за да могат заедно да изпият виното за помена на Сесилия Роса както преди няколко години бяха постъпили за Сесилия Бланка. Сега оставаха живи само две от четирите вдовици, които някога бяха управлявали кралството.
Улвхилде разказа, че синът й Емунд също бе побеснял от жажда за мъст. За мъжете в момента не можеше да става въпрос за нищо друго, освен да съберат всички сили, да отидат право при Кнут Холмгейрсон и да го убият заедно с хората му до един. Доколкото Улвхилде разбираше, те лесно щяха да постигнат това, което си бяха наумили. За Емунд и останалите мъже не бе опожарено просто едно стопанство, за тях то бе като Йерусалим. Стотици бяха вече Фолкунгите, прекарали младежките си години във Форшвик. Имаха си специални знаци и обичаи за поздрав, за да може възпитаник на Форшвик винаги да разпознае друг, дори да ги делят десетки години по възраст. А това не служеше само на приятелството, защото си имаха някакво непонятно правило един воин от Форшвик никога да не вади меч срещу друг. Както и да е, в момента бяха като обезумели и трудно щяха да ги накарат да действат разумно и обмислено.
Всичките опасения на Ингрид Улва за война на глупците се сбъднаха още първия път, когато чу Биргер да говори за плановете си. Въпреки това тя изчака два дни, след като се бе завърнал от Варнхем заедно с младия Грегерс. Макар да се пръскаше от нетърпение да вразуми Биргер, преди всички мъже да пристигнат с трясък в Биелбо и целият им разсъдък да изчезне в бъчвите с бира и гръмките клетви за свещено отмъщение, тя се насили да не отваря дума за войната. Накара Грегерс да разкаже високо и разпалено за първото си посещение във Варнхем, защото той никога не си бе представял, че в Скандинавия съществуваше толкова голям Божи храм. Биргер примами да се похвали как е накарал стария отец Гийом дьо Бурж в крайна сметка да отстъпи. Монахът най-вероятно бе направил това, само защото Биргер беше така хитър и ненадминат в преговорите, дивеше се тя невинно. Тогава той потвърди подробно колко трудно е изглеждало в началото, как отец Гийом създавал неприятности, понеже жени без знатен произход не можело да се погребват под светия под на църквата, но как Биргер тогава му припомнил, че това все пак беше жената, към която най-обичният син на Варнхем, Арн Магнусон, е изпитвал такава божествено вдъхновена любов, че е преживял двайсетгодишна война в Светите земи като рицар тамплиер. Както и можеше да се очаква, отец Гийом омекнал, щом чул да се споменава името на Арн Магнусон, което може би не се дължеше единствено на доказаната набожност на скъпия му дядо, а и на големите количества злато, с които църквата бе облагодетелствана тъкмо заради тази набожност. И така, с умелото съдействие на Биргер накрая всичко бе завършило добре. Сега Сесилия Роса почиваше за вечни времена под каменния под на Варнхем заедно с любимия си Арн.