Въпреки че не всички разбираха това, което лагман Ескил изглежда имаше предвид, те до голяма степен бяха единодушни — това отмъщение щеше да бъде най-жестокото, което хората помнеха, и скоро всички горяха от нетърпение да потеглят с първия мраз, когато земята щеше да понесе колите с тежки оръжия и храна.
Биргер знаеше, че се налага да обърне наопаки всички тези планове, и все пак не се притесняваше от неуспех. Сякаш си беше възвърнал вярата в себе си, толкова осакатена по едно време, и сякаш трудната битка, която му предстоеше на този тинг, беше просто удоволствие. Той изчака чак до края на първия ден заседания, преди да се изправи и да заговори. Едва след час щяха да отидат на молитва в църквата на Биелбо, а после на вечеря в голямата зала. Биргер добре беше преценил момента. Не искаше разпри на самия тинг, а всеки да получи нещо, над което да размишлява и да спори с другите през нощта.
Тъй като обичаят в Биелбо от стари времена беше да не поднасят бира на говорителите, докато продължава тингът, мъжката жажда също щеше да му даде преимущество. Никой нямаше да иска да удължава тинга излишно до уморителни нощни разговори на гладен стомах.
След като най-накрая се бяха изказали всички, които желаеха да кажат нещо, и единодушието изглеждаше пълно — война следващия месец и крепостта Вик като най-важна цел — всички погледи се извърнаха към Биргер в очакване. Трябваше просто да се изправи и да удари меча си в масата без да продума, за да бъде всичко решено. Той обаче стана от мястото си бавно, със замислено изражение, за да покаже, че щеше да последва нещо различно от очакванията на роднините. По този начин накара залата да замлъкне, за да може да говори с нисък глас, без онази внушителност, която повечето бяха проявили.
— Мъката ни е голяма, както и гневът ни. Стократно ще отмъстим за роднините си, паднали с оръжие в ръка, както и за онези, които са били заклани позорно или са изгорели — започна той. — Няма да пестим усилията си, докато не убием Кнут Холмгейрсон и хората му. Дотук всички сме единодушни. Ще постигнем това с Божията помощ. Но няма да тръгнем на война през декември, а чак през май следващата година.
Тогава спря, понеже очакваният озадачен и ядовит шепот се разнесе из залата. Той знаеше, че сега се налага да убеждава, иначе позицията му на родов ярл изведнъж щеше да се окаже безпочвена. Тук беше необходимо да говори по-бързо и с по-голяма сила и той вдигна ръка, за да въдвори тишината отново.
— Няма да тръгнем на война следващия месец, защото ние не търсим малка победа — продължи той. — А тъкмо такава би била тя, ако просто превземем крепостта Вик и къщичката Ску, което може да се окаже също толкова трудно в суровата зима. И пак ще бъде една малка победа, а това, към което ще тръгнем ние, е най-голямата победа на Фолкунгите за всички времена и нещо повече дори от справедливото ни отмъщение. Ако превземем крепостта Вик още до Нова година, за което толкова много от вас говориха така дръзко и мъжествено, какво ще сме постигнали с това? Да, отмъщение, но какво още? Кой ще бъде тогава крал и къде ще се намира кралският съвет, когато Кнут изстине? С това цялото ни кралство ли ще бъде оставено на произвола на бродещи разбойници и грабители? Тогава ние просто ще се оттеглим вкъщи, за да отпразнуваме победата си с пищни гощавки в очакване на жадни за отмъщение упландци? Не, тогава няма да сме спечелили много. Скоро ще си имаме причини да тръгнем на нови военни походи, за да си отмъстим още по-жестоко, по същия начин, както кървавото възмездие в миналото можеше да опустоши цели провинции.
Биргер направи пауза и премести поглед от лице на лице сред говорителите на фолкунгските стопанства. Те седяха с намръщени чела, но тихи и това бе добър знак в този момент, когато беше изрекъл най-трудното.
— А сега пък ще ви кажа как ще постъпим — продължи той, окуражен от напрегнатото внимание в залата. — Най-напред ще доведем обратно коронования ни крал Ерик Ериксон, защото най-отпред във войската си ще носим два герба, за да ги виждат всички. Единият е на Форшвик, другият е този, който носихме при Гестилрен — наполовина на Фолкунгите, наполовина на Ериковия род, защото този е гербът на кралството. На север няма да потеглят кръвожадни фолкунгски отмъстители, а кралската войска, тръгнала да накаже бунтовници. Разликата ще бъде голяма, както и победата ни. Хладнокръвно и след внимателно обмисляне ще изпратим на север две войски през май: едната към Нишопинг, другата към Йоребру. Именно в Сьормланд и Нерке се крие ключът към победата, защото народът там ще ни посрещне като освободители, а не като армия опустошители от юга. Щателно ще пречистим и Сьормланд, и Нерке, от всички плячкосници и съдебни пристави в служба на Кнут Холмгейрсон. Ще използваме цялото лято, за да изтръгнем тези земи от лапите на Кнут. Тогава ще го държим притиснат в Упланд. Ще заобиколим Меларен и ще се прицелим в сърцето му — крепостите Вик и Ску. Така ще му се наложи да ни посрещне с войската си или да избяга. След това можем да превземем Вик и да го опожарим, ако пожелаем. И тогава упландците няма да могат да се отправят на юг, за да си отмъстят на нас, Фолкунгите, дори и да им е останал някакъв водач. Могат единствено да се вдигнат на бунт срещу крал Ерик и да се изправят не само срещу нас, а и срещу хората от Сьормланд и Нерке, които още през лятото ще сме спечелили за нашата кауза. По този начин ще извоюваме много по-голяма победа, отколкото просто чрез страховито отмъщение. Със сигурност победата ни ще остане безсмъртна. И все пак ще си получим възмездието. Когато пристигнах във Форшвик и видях горчивата скръб и опустошението, обещах стократно отмъщение. Сега мога да повторя това обещание, ако постъпим, както аз казвам.