Имаше обаче причини и за превземането на крепостта с щурм и така да не допуснат някой да си тръгне свободен. Досега нито Биргер, нито рицарят Бенгт бяха срещнали мъже с такива гербове по дрехите и щитовете си, каквито бяха намерили във Форшвик след нападението на вандалите. А на родовия тинг Биргер се беше заклел да отмъсти.
Ако сега оставеха тази крепост с преговори да спечели свободен пропуск, нямаше да бъде лесно да гледат как мъже с вандалските гербове излизат по пътя към свободата. Това щеше да предизвика голяма врява сред Фолкунгите и тогава с право можеха да кажат, че Биргер не държи на думата си.
Измяната е възможност, вдигна рамене Бенгт Елинсон. Щом обитателите на крепостта тръгнеха да излизат, просто щяха да отведат настрана онези, които носеха правилните знаци и да им кажат, че за вандали и роднините им свободният пропуск не важи, само кървавото отмъщение.
По-лошата възможност бе опитът да избегнат измяната, като от самото начало изредят изключенията и помолят да им предадат определени вандали, преди да продължат преговорите, ако вътре имаше от тях.
Това не бе добро решение, бързо се съгласиха. Ако защитниците на крепостта узнаеха предварително кои от тях бяха осъдени на смърт заради родовите цветове, които носеха, кутсузлиите веднага щяха да изхлузят ризниците си и да ги изгорят.
Накрая рицарят Бенгт предложи да поизчакат известно време, понеже всичко досега вървеше по-бързо и лесно от очакваното. Имаха няколко месеца пред себе си преди заключителната битка срещу Кнут Холмгейрсон. Освен това тази крепост не беше строена, за да издържи на продължителна обсада, а по-скоро изглеждаше като хранилище за сандъците с данъци. Ето защо не знаеха колко големи запаси имаха там вътре, но във всички случаи щеше да бъде удобно да оставят провизиите да намаляват, а страхът от обкръжаващите ги обсадители същевременно да нараства. Изменеше ли им куражът там вътре, защитниците може би сами щяха да започнат преговори за свободен пропуск. Докато ги бяха оставили да се потят в крепостта, Биргер можеше да отиде до Стренгнес и да осъществи преговорите си в последния град на Сьормланд, който още не се бе присъединил към кралската войска.
А когато Биргер два дни по-късно влезе в Стренгнес пред могъщата стена от знамена, която сега спадаше към войската му, той бе посрещнат с пищно представление, каквото в никакъв случай не бе очаквал. По продължение на главната улица пред катедралата и пристанището гражданите стояха със сини и сребристи знаменца в ръце, славеха Бога и благославяха пристигналия завоевател. Изглеждаше толкова преувеличено, че той заподозря някаква лукава клопка и разбра всичко, чак когато седна сред управителите на града и сплашения епископ. Повече от трийсет от жителите на града били сред пленниците на Йосел. Щом чули, че идва не друг, а Биргер Магнусон, те убедили всички, че тук не става въпрос за отбрана срещу враг, а трябва да посрещнат приятел, на когото са длъжници. По време на цялото пътешествие Биргер не бе присъствал на по-лесни преговори за двете години без данъци в замяна на преданост към крал Ерик Ериксон. Щеше да стигне и една година или пък, ако искаше да преговаря по-сурово, шест месеца, осъзна той по-късно. Все пак прие прозрението по-скоро със задоволство, отколкото с дребнава пресметливост. Не беше лоша спогодбата, която сключиха в Стренгнес, тъй като с нея целите Сьормланд и Нерке бяха присъединени към крал Ерик Ериксон.
В продължение на две седмици обсадителите строиха катапулти и събираха смола и друг вид гориво преди щурма на крепостта с приставите. През това време защитниците не направиха и един опит за пробив. Стрелите им долитаха в малки количества и с нищожна сериозност, когато някой конник ги предизвикаше, като яздеше плътно покрай защитните валове.
След седмица на жарко слънце Биргер определи, че щяха да започнат атаката, поне за да проверят волята за съпротива на отбранителите. Нощите на август бяха станали по-тъмни и тъй като мъжете в крепостта на този етап най-вероятно си мислеха, че врагът възнамеряваше да се опита да ги умори от глад, нападението дойде напълно изненадващо.
Един час преди разсъмване небето се освети, като че беше ден. Огнени кълба и горящи стрели нападаха върху крепостта от всички посоки. Пожарите се разпалиха добре на няколко места, преди отбранителите вътре да наскачат от съня си и да започнат гасенето.
Хиляда мъже стояха готови със стълби за щурмуване в очакване на заповед за нападение. Биргер обаче ги задържа. Той наблюдаваше от един нисък хълм заедно с рицарите Бенгт, Емунд и киселия и навъсен Сигурд. Всичките стигнаха до едно и също заключение. Ако започнеха щурма сега, щяха да превземат крепостта с цената на сто от своите. Тогава обаче битката щеше да попречи на гасенето на пожарите, крепостта щеше да изгори до основи и всички защитници да загинат — или вътре в горящия ад, или като избягат навън при очакващите ги конници. Но в пожара щяха да бъдат унищожени и златото, и среброто, плячкосани от жителите на Сьормланд и Нерке. Затова пък ако ги оставеха да гасят пожара необезпокоявани там вътре, командирите им със сигурност щяха да се погрижат да защитават до последно точно сандъците със съкровища.