— Ето каква е опасността от строенето на дървени крепости за пристави — заключи Биргер. — Може би огънят ще свърши цялата работа вместо нас, може би бихме могли да подготвим нови огнени залпове, точно когато онези вътре решат, че са погасили пожарите. Тогава ще победим, без да загубим и един живот от нашите. Какво мислите?
— Ако изпратим стълбите за щурмуване сега, всичко ще приключи, преди да стане време за обед, а няма и нужда да пилеем повече време — отвърна рицарят Сигурд с извърнато лице, сякаш не желаеше да поглежда Биргер в очите, докато говореше с него.
— Аз също не виждам причина да удължаваме мъките за която и да е страна — съгласи се рицарят Емунд.
— А ти, Бенгт, какво е твоето мнение? — попита Биргер, без да издава собственото си виждане.
— На мен ми се иска най-много онези вътре да се предадат безусловно и при това да са спасили всичкото злато и сребро, което си въобразяват, че могат да използват в пазарлъци за живота си — отговори рицарят Бенгт.
— Мъдро — съгласи се Биргер и се престори, че размишлява известно време, преди да даде заповед на воините със стълби да се оттеглят и вместо това да се подготви втори огнен залп.
Когато час по-късно изпратиха втората партида огън, на много места все още гореше, въпреки че отбранителите трябва да се бяха бъхтили като волове, за да угасят пожарите. Сега всичко пламна отново и още по-силно, защото този път срещу вече разпален огън в катапултите бяха сложили бъчви с борово масло. Когато всяка подобна бъчва прехвърлеше дървените стени и попаднеше в огньовете, скоро можеше да се види сноп бял, искрящ огън да се издига към небето.
Вече беше напълно светло. Слънцето бе изгряло преди час и денят обещаваше да бъде топъл и хубав без капчица дъжд.
Пред портите на дървената крепост чакаха два ескадрона конници и петстотин пехотинци с копия и брадви. По-голямата част от войската обаче се бе оттеглила на спокойна закуска. Мъжете лежаха разпръснати, дъвчеха и пиеха пред горящата крепост, където огънят изглеждаше упорит като греха, въпреки че беше разбираемо как усилено се мъчеха там вътре да го потушат с вода и мокри кравешки кожи или каквото там имаха под ръка. На едно място огънят така се беше впил и от външната страна на дървените ограждения, че бе невъзможно да го угасят отвътре и там бавно, но сигурно се отваряше толкова голяма дупка, че скоро щеше да бъде възможно да нахлуят на кон, по двама мъже един до друг.
Биргер и Бенгт седяха на удобно, сигурно разстояние под разпънато платно за палатка и наблюдаваха представлението, докато пиеха сутрешната си бира и хапваха пушена шунка — най-обичайната им храна на бойното поле освен хляба, който постоянно получаваха от освободени от данъци стопанства, покрай които беше минала войската.
— На онези вътре трябва да им е като в ада — промърмори Биргер замислено. — Значи така са се чувствали брат ми Карл и родственикът ни Карл Глухия, когато са умрели. Както казах, едва ли ще построим повече дървени крепости в кралството ни.
— Ако аз и ти командвахме там вътре, какво мислиш, че бихме направили сега? — попита Бенгт Елинсон, без да обръща внимание на мислите за покойни роднини.
— Аз щях да ти кажа, че няма надежда, че се налага да преговаряме — отвърна Биргер. — Щом врагът навън е успял да запрати два такива огнени залпа по нас, то може да изстреля още един или два, само чака да се опечем сами или да преговаряме. Все тая с преговорите, защото никога няма да задържим крепостта — в момента се намираме в смъртна клопка, по-лоша, отколкото ако бяхме опитали пробив в началото.
След закуската Биргер си легна да поспи няколко часа, и когато се събуди, понеже някой леко го дърпаше за ръката, той беше доста сигурен какво ги очакваше.
Всички пожари вътре в крепостта бяха изгасени, но все още тлееше и пушеше на много места. В стените зееха няколко големи дупки и вече нямаше нужда от стълби, за да щурмуват. Един от военачалниците на крепостта бе излязъл и поискал свободен пропуск за вражеския ярл. Биргер веднага отпрати вестителя със съобщението, че незабавно ще приеме посредника и с фолкунгска чест му обещава свободен пропуск.