Зората дойде мека и влажна с малко мъгла. Това време беше много по-изгодно за Фолкунгите, отколкото за страната на Кнут Дългия. Силен вятър би създал неприятности на фолкунгските стрелци, а освен това би дал и ясен изглед, така че враговете навреме да открият какво ги дебне в гората зад ярла и знаменосците му, които вече чакаха на конете си.
Това, което Кнут Холмгейрсон и хората му видяха, когато излязоха напред, за да огледат бойното поле, беше точно каквото очакваха с най-голяма охота. Пред пехотинците на Фолкунгите стояха трийсет и двама конници — само малко повече от половината, с които разполагаха на своя страна. И пешите воини на Фолкунгите бяха по-малко и, както изглеждаше, уплашени се държаха съвсем близо до гората, сякаш вече се канеха да избягат в нея. Най-отзад и най-защитен стоеше самият Биргер Магнусон, значи днес нямаше намерение да бъде особено дързък. Разстоянието беше твърде голямо, за да видят в тази лека мъгла какви знамена носеха около Биргер Магнусон, но бяха казали, че са и ерикови, и фолкунгски — нещо, което Кнут намери за безмерно нагло. И все пак тези гербове скоро щяха да украсяват стената в залата му.
Грегерс замръзваше, макар да беше добре облечен, и стискаше знамето толкова силно, че дясната му ръка се скова и от време на време се налагаше да потърка ръцете си една в друга, докато държеше пръта на знамето със свитата си ръка. Понякога тревожно поглеждаше скришом към баща си, за да види дали на лицето му не бе изписан и най-слабия знак на безпокойство или колебание, сякаш утешителните думи в палатката тази нощ имаха за цел просто да прогонят страха на един млад и неопитен син. Баща му обаче стоеше напълно неподвижен с отпуснати на юздите ръце и твърда усмивка на лицето, която излъчваше всичко друго освен несигурност.
Краят на гората, където стояха с конете си, беше малко по-издигнат от бойното поле и имаха добър изглед чак до най-задните редици на врага, които чезнеха в мъгла. Зад тях в гората се чуваха пръхтящи коне и звънтящи стремена. Беше невъзможно да държат цели сто и трийсет конници съвсем тихи. Звуците обаче бяха твърде слаби, за да стигнат чак до врага, а мъглата беше достатъчна, за да не може никой от неговото място да вижда вътре в гората и да разбере какво се крие там.
Редицата конници на Кнут Дългия тръгна бавно напред и се надигна мощно дрънчене, когато хиляди пехотинци зад тях вдигнаха оръжията си и закрачиха напред зад конниците си.
Грегерс видя как баща му се прекръсти, наведе глава и изрече кратка молитва, тогава и той самият направи същото. Само че почти веднага трябваше да отвори очите си, защото баща му го предупреди.
— Още малко… още малко, трябва да напреднат още малко — шептеше Биргер усмихнат с поглед, насочен ту към врага, който все още се придвижваше бавно напред, ту към Грегерс.
Изведнъж вдигна право нагоре ръката, която държеше щита. Долу, точно в средата на войската, където рицарят Емунд седеше на коня си, се повтори същото движение. Чу се силно дрънчене, когато хиляда стрелци с дълги лъкове зад собствената редица конници приготвиха първите си стрели.
— Още малко! — отново прошепна Биргер през зъби, като че ли искаше да подкани врага си да се приближи към смъртта. Конниците на Кнут Дългия все още вървяха, а плътно зад тях се виждаше гъмжило от дълги копия.
— Най-напред искаме да докопаме кавалеристите — обясни Биргер на Грегерс и отново вдигна и спусна щита си. Рицарят Емунд долу върху нетърпеливо танцуващия си дорест кон веднага повтори движението, тогава опънаха всички лъкове и ги насочиха косо към небето.
Това беше миг на такова напрежение, че на Грегерс му се струваше, че бясно биещото му сърце ще изскочи от гърдите му. Той никога не се бе изправял пред гледка, като тая, която предстоеше, само беше чувал безкрайни истории.
Най-сетне баща му повтори бързия знак с щита, а рицарят Емунд го последва — тогава стана ясно, че всичко казано за този момент, беше вярно.
Небето се затъмни, чуваше се свистене сякаш хиляда жерава идваха да танцуват, а след това вражеската войска изглеждаше така, сякаш я е покосила божествена желязна ръка. Всеобщ рев от болка и страх, примесен с цвилещи коне и дрънчащи оръжия се надигна към небето, където на път вече бе следващият черен облак.
След като третата партида стрели бе изпратена, всички стрелци на Фолкунгите взеха оръжията си и тръгнаха към гората с пъргава стъпка, но без да бързат особено. Покрай тях от противоположната посока в лек тръс се спускаше рицарят Бенгт със знаменосеца си от Форшвик, за да се присъединят към двата ескадрона, които досега служеха само за стръв — да примамят врага към атака. Подредиха се в две редици за нападение, за да пометат онези вражески ездачи, които все още седяха на конете си, а след това да се врежат в мъжете по-назад, останали извън обсега на дъжда от стрели.