След това Биргер се наведе и изниза короната от главата на Кнут Холмгейрсон с меча си, вдигна я блестяща на слънчевата светлина, погледа я за кратко с каменно лице и бавно тръгна към Улф Фаси, като протегна меча косо нагоре, така че кралската корона издрънча до ръката му. Отново насочи меча към Улф Фаси, без да продума. Тогава той свали короната си на ярл и след едно кимване на Биргер я пусна по меча, а тя падна върху кървавата кралска корона, която сега отново принадлежеше на Ерик Ериксон.
Отведоха пленниците в Еншопинг, където градската управа безусловно се предаде на победителя Биргер Магнусон. Не плячкосаха града.
Гощавката за победата трая три дни и сериозно смали запасите на Еншопинг. В замяна на това жителите получиха милостиво разрешение да разграбят бойното поле като добра компенсация за загубите си.
На пира Улф Фаси и Кнут Кристинсон, който бе негов приятел, както и на покойния Кнут Холмгейрсон, седяха заедно с епископите си на почетната маса при Биргер Магнусон и рицарите му. Нямаше кой знае какво за договаряне, освен че трупът на Кнут Холмгейрсон щеше да бъде предаден и откаран на роднини, а Улф Фаси обеща втори път да не тръгва на война срещу родствениците си, Фолкунгите.
Отново крал Ерик Куция бе неоспорим владетел както в земите на готите, така и в Свеаланд. Това поражение при Еншопинг струваше скъпо на хората от Упланд и Вестманланд и щеше да измине доста време, преди да им хрумне да тръгнат на бой срещу конници на Фолкунгите.
Дълъг мир очакваше цялото кралство.
Времето на ярла
I
В черната, злокобна септемврийска нощ на лето господне 1246-о дъждът така жестоко шибаше уличките на Висбю, че не се показваха дори тлъстите, черни плъхове от пристанището. Беше трудно време за града, където благосъстоянието зависеше от търговията, защото новият датски крал Ерик Плуг-Пфениг бе обсадил Любек и никакви кораби не можеха да преминат нито навън, нито навътре. А отрежеха ли търговията с Любек, последствията бяха тежки за всички във Висбю.
Самотен странник в сиво кожено наметало с качулка, свел глава заради вятъра и дъжда, вървеше бавно и сякаш несигурно търсеше нещо по пътя в една от уличките, която водеше на север от големия площад. Това би могло да се сметне за непредпазливост в тъмната нощ, защото наоколо нямаше никакви свидетели, ако дойдеше злото. На Висбю му бе еднакво непосилно да се отърве от плъховете си и да излезе на глава с човешката измет, каквато пристанищните градове май неизменно привличат. За нещастие, оставени на брега моряци и избягали престъпници от близо и далеч бяха неразделна част от късната нощ наравно с черните плъхове.
Трима такива мъже се бяха свили в един вход и наблюдаваха жадно бавния пътник, който ги наближаваше навън в дъжда. Изглеждаше едър, но може би го уголемяваше широкият плащ с качулка. Когато вдигна глава до един прозорец, светлината падна върху мокра, сива коса, която разкриваше, че това не беше някакъв младеж. Тримата обирджии си кимнаха окуражени. Под това наметало сигурно се криеше тежка кесия сребро или поне някаква ценност. А в тази сатанинска буря нямаше да има свидетели и когато намереха студеното и сковано тяло на сутринта, те самите отдавна щяха да спят сити и доволни.
Първият от тримата, който се приплъзна по гладките павета и се втурна към чужденеца, получи ритник в гърдите. Вторият загуби ръката си, отсечена от проблеснал меч, а третият побягна в див ужас, убеден, че е видял дявола.
Щом изританият на земята мъж се поизправи с усилие, посрещна го мечът, насочен към гърлото му, а той се прекръсти и се приготви да умре.
— Имам нужда от водач до Таверната на майка Ема и искам да ми покажеш пътя — заповяда чужденецът на любекското наречие, сякаш питаше за пътя в един напълно обикновен ден сред хората.
Злочестият крадец Ангус направи опит да изпелтечи нещо в отговор, но другарят му с отсечената ръка, който отначало седеше тих и съвсем неподвижен, притиснал кървящата рана, сега нададе пронизителен писък от болка и страх. Чужденецът се извърна мигновено и го посече с меча си. Чу се как острието срещна плътта, но като цяло в дъжда настана рязка тишина, а върхът на кървавия меч отново се насочи към обирджията Ангус.
— Е, смяташ ли да ми покажеш пътя или не? — попита чужденецът с учудващо спокойния си глас от преди. По същия начин можеше да говори и за времето.
Скоро по улицата вървеше странна двойка — единият, мокър като куче, лазеше, препъваше се и молеше за живота си, а с тежки, уморени стъпки го следваше мъж с дебел кожен плащ с качулка. Бе подържал меча си на проливния дъжд, обръщайки го няколко пъти, сякаш за да го изплакне, беше го изсушил върху Ангус и го бе прибрал в ножницата под наметалото си. Ангус имаше нож в колана си, но и през ум не му минаваше да се опита да го използва, макар да се предполагаше, че един нож се вади по-бързо от меч. Причината беше, че вече и Ангус, подобно на избягалия си съучастник, смяташе, че е срещнал дявола.