Малко след това някой заблъска по залостената врата на прочутото с лоша слава място, което самият собственик предпочиташе да нарича Таверната на майка Ема, но хората му казваха бардака на Северната уличка. Вътре имаше печено месо за онзи, който можеше да си позволи нещо такова, но най-вече бира от Любек. И жени според волята, а това обикновено ставаше желателно след определено количество от силната бира.
Съдържателят Дийтер Страндфенгер отиде до вратата, като мърмореше от неохота, защото късните гости най-често бяха еднакво пияни и разорени, значи не носеха голяма радост или доходи.
— Хубав вечер — поздрави мокрият до кости чужденец на любекски. — Аз търси хер Елоф търговец.
— Тук няма кого да търси онзи, който най-напред не си казва името — нахока го Дийтер Страндфенгер. — Нито пък ще влезе някой, който не може да си плати.
— Аз съм кралският военачалник с кралска задача и това трябва да те притеснява повече от заплащането — отвърна чужденецът, без да повишава глас, и мина покрай кръчмаря, сякаш изобщо не стоеше на пътя му.
В тъмната стая, осветявана само от гаснещия огън и единични факли, имаше десетина човека. В един ъгъл седяха петима гости, които все още не бяха нито пияни до смърт, нито достатъчно разгонени и хвърляха зарове, обкръжени от две-три курви, които се смееха на играта им високо и окуражително. Тук-там някой лежеше с ръце на масата, сякаш бе заспал, докато други се караха за какво ли не. Един мъж седеше над бирата си с наведена глава, беше по-добре облечен от останалите вътре, но съвсем сам. Чужденецът отиде право при него, свали мокрия си плащ и така го изтръска, че водните капки се разхвърчаха както по самотника, така и по онзи, който седеше съвсем близо до него.
В друг случай чужденец, който се е държал така, скоро щеше да изяде боя и да се насочи към улицата с главата напред. Само че напръсканите с вода, които мислеха да скочат от местата си, за да накажат нахалника, веднага се отказаха. Чужденецът носеше броня, а на ризницата му блестяха трите корони на краля и златния лъв. Но и само огромният му меч щеше да окаже силно успокоително въздействие на всеки пияница, решил малко да се посбие.
Най-изумен от всички обаче остана търговецът Елоф, когато в същия момент вдигна поглед от мрачните си, самотни бирени размишления и откри пред себе си брат си Биргер.
— Исусе, Мария и вси светии, най-накрая дойде! — извика той, скочи и без най-малкото колебание или срам прегърна мощния гост от полуострова.
— Най-накрая? — засмя се Биргер и прегърна брат си, — нали само преди три дни кралят получи смирената молба за помощ от гражданите на Висбю. Да не си мислеше, че ще долетя като гълъб в такова време?
— Нямах това предвид, Биргер — отвърна Елоф със завалян глас. — Мислех си, че са изминали цели десет години от последната ни среща.
Държаха се за раменете и се гледаха в очите в кратко мълчание, преди Елоф да се дръпне и да хвърли една сребърна монета на масата до полуизпитата си бирена чаша със сини, извити орнаменти.
— Имаме да поговорим и предполагам, че е най-добре това да стане в моята къща — каза той и грабна мократа си филцова шапка и наметалото си.
Дъждът продължаваше да шиба уличката, когато излязоха навън, и тъй като Елоф бе по-зле облечен за такова време, те забързаха през града, като се хлъзгаха и навеждаха, и най-сетне стигнаха на топло в търговския дом. Тогава на Елоф му се наложи да се извини и да отиде да се преоблече, но събуди прислугата, за да се погрижи за брат му, докато чака. Дотичаха слугини с восъчни свещи, раздухаха огъня в камината и му поднесоха две големи кани тъмна бира, след което бързо се оттеглиха, кланяйки се важно.
Биргер огледа стаята. Налегна го внезапна тъга. Добре познаваше тази стая, тук беше седял като млад мъж с перо на шапката и се бе възхищавал на търговеца Ескил, мислейки си, че собственият му живот е бил предначертан. Той именно трябваше да поеме тази къща, да стане търговец, а не кралски воин. Беше ли честен, така както всеки мъж би трябвало да изисква от себе си, той не можеше да твърди, че е станал нещо повече от воин. Сега господарят Ескил почиваше за вечни времена, както и вдовицата му Бенгта. Цяло чудо бе, че Елоф изобщо беше съумял да задържи търговския дом, като се има предвид колко злато и сребро трябва да е струвало наследството първо след господаря Ескил, а после и след госпожа Бенгта. А и в тази стая вече не ухаеше на богатство, въпреки че му беше трудно да каже какво се е променило. Столовете, масата и гоблените си бяха същите, ако не го лъжеше паметта, това се отнасяше и за възглавниците и кожите, красивите любекски чаши и покорните прислужници. И все пак нещо ясно говореше, че богатството и щастието бяха напуснали тази къща заедно с господаря Ескил и госпожа Бенгта.