Или пък беше само лицето на Елоф. Беше доста затлъстял, носът му светеше червен и син, подобен на червено цвекло посред лицето му, а очите му се бяха смалили като свински, сбутани между подутите му бузи. Така изглеждаха тези мъже, които търсят щастието повече в запоя, отколкото в честния труд.
Обилните количества бира и вино са способни да пречупят и най-силния мъж. А Елоф не беше от най-силните. Биргер немалко се разочарова, когато след кошмарно плаване от Сьодершопинг се добра на залитащите си крака до къщата на Елоф, само за да узнае, че трябваше да търси стопанина в града по разни домове с лоша слава.
Падението на Елоф и светлите спомени от стаята го натъжиха и го накараха да се замисли, че животът можеше да стане много по-добър, ако си беше останал във Висбю онзи път преди много години, когато господарят Ескил го изкушаваше. Да, все пак бе забогатял от всичките войни след това и от цялата земя, придобита благодарение на лекотата да убеждава, с която разполагаше победителят. Златото му обаче бе покрито с много кръв, а животът на търговец със сигурност би бил и по-светъл, и по-праведен.
Разумът му казваше, че както обикновено изпадаше твърде лесно в самосъжаление и че имаше много повече причини да се радва, отколкото да скърби. Имаше си кралска съпруга в Биелбо, а от нея — трима сина и дъщеря, и всичките растяха добре. Крал Ерик му бе подарил сестра си Ингеборг за награда след победата при Еншопинг, а такава чест не отказва никой разумен мъж.
Кралят обаче бе определил Улф Фаси да задържи короната на кралски ярл, въпреки че Биргер бе най-заслужил и него предпочитаха Фолкунгите. Вместо това трябваше да се задоволи с позицията на кралски военачалник и понеже Улф Фаси не разбираше нищичко от война, както си бе възпитан от непоправимия Карл Глухия, на Биргер се наложи да тича ту на една, ту на друга дребна битка, за да оправя хаоса, който създаваха духовници и злонамерени местни управители. Само че го държаха далеч от същинската власт, понеже ярл Улф му бе смъртен враг. С това бяха осуетени всички ревностни планове на Биргер и брат му, лагман Ескил, да изградят едно кралство върху твърдата основа на законите. Ярлът се беше противопоставил на всичко, което Биргер и Ескил искаха да променят. Единственото нещо, за което ги бе подкрепил самият крал, бе забраната срещу носенето на желязо — малък напредък след големи надежди.
Дочу кикот и шепот откъм вратата и забеляза две деца по нощни ризки, които го наблюдаваха любопитно. Опита се да ги повика, но тогава само поклатиха глави срамежливо. Изглеждаха да са на шест и седем години, понеже на едното му липсваха предните два зъба, а другото си имаше нови. Бяха момиче и момче.
На Биргер веднага му стана драго и извади две сребърни монети, които вдигна в ръката си, за да примами децата, и им намигна. Тогава дойдоха, а той ги хвана разсмян, сложи ги на коленете си и им даде монетите.
— Какви сте вие, нощни духове, че не спите по това време? — попита ги дружелюбно на народния език, но му отвърнаха само с неразбиращи погледи. Тогава попита същото на любекското наречие и на мига го заля поток от бурни въпроси. Искаха да знаят дали той е кралският воин, дали е дошъл да освободи Любек и дали могат да видят големия му меч. Биргер не се поколеба, а се остави да го убедят, извади меча си предпазливо и го сложи на масата между каните с бира, като предупреди децата да не се порежат на острието. Откри, че горе при дръжката бе останала малко прясна кръв и я изтри с едната ръка, а с другата взе една детска ръчичка и внимателно застърга нокътя на палчето по острието, така че той се нащърби. Момиченцето веднага поиска да направи същото като брат си.
Елоф, който тъкмо влезе вътре в сухи дрехи, едновременно се ядоса и учуди, като видя децата да седят на коленете на Биргер, сякаш всяко яздеше своя кон, но веднага го умилостиви щастливата усмивка по белязаното лице на коравия му брат. Не му се наложи и да се намеси строго — щом децата го забелязаха, скочиха пъргаво от коленете на Биргер и побягнаха на босите си крачета, които пляскаха по варовиковия под и изчезнаха през вратата с кикот.