— Предполагам нещо, но ми се струва, че малко търговци от Висбю ще пожелаят да изпратят корабите си без бойци срещу датската армия — смути се Елоф.
— И аз мисля така — отвърна Биргер. — Ето защо се нуждая от помощта ти да купя всеки кораб, до който можеш да се докопаш, и да го натоваря с месо, сушена риба и пшеница. Донесъл съм достатъчно злато — от краля и свое, и на драго сърце ще ти заема половината от моето.
— Тогава рискуваме да загубим всичко — възрази Елоф ужасен.
— Напълно вярно — потвърди Биргер. — Така е на война. Винаги рискуваш да загубиш както живота, така и собствеността си. Но който не рискува, не печели. Помисли си обаче за обратното! Притичваме се на помощ на Любек с десет ханзейски кораба, пълни с храна. В такъв случай си мисля, че ще получиш добра цена за стоките си там, тъй като предполагам, че последните котки и кучета още сега започват да поскъпват доста.
— Парите ще ни се възвърнат десетократно — кимна Елоф с внезапен блясък на надежда в очите. — Но какво ще правиш с твоите ковачи?
— Ще обковат носовете на всички кораби в желязо — усмихна се Биргер. — С теглото им ще строшим желязната верига. Това означава, че колкото повече кораби успееш да купиш и да заредиш тежко, толкова по-голям става шансът за победа. Опасността в случая не е да не заложим твърде много, а твърде малко.
— Предложи една много необичайна сделка, братко — замисли се Елоф. — Тук става дума за всичко или нищо. Смърт или богатство и никакви грижи повече, както ти нарече безрадостното ми положение.
— Да, всичко или нищо и за двама ни — съгласи се Биргер. — У дома, на полуострова, ярл Улф чака и се моли на Бог и Вси светии да се проваля и най-добре да умра бавно в датски плен. Успеем ли в това, ти и аз печелим повече от собственото си богатство, защото Любек няма да прояви неблагодарност. Помисли си какво би означавало за търговията ни едно освобождаване от мито между Любек, Висбю и Сьодершопинг за десет години. Да не говорим пък колко изгодна би била за теб самия една особена митническа привилегия…
Когато на следващата пролет мразът необичайно късно отпусна земята, Ингрид Улва най-сетне можеше да погребе мъдрата и веща в билките Юрда в осветената пръст на Биелбо. Изпитваше повече облекчение, отколкото мъка. В продължение на години, още от онази вечер, когато Юрда и Ватна дойдоха при нея в Улвоса като скитници, тя беше тяхна закрилница на евтината и за трите им цена, малко да си шушукат и клюкарят.
Всичко можеше да свърши много по-зле, понеже знанията на жените за Божията природа бяха добре дошли при трудно раждане или ако се налагаше да свалят температура, само че спомените и благодарността на хората бяха краткотрайни. Разболееха ли се кравите и се принудеха да ги заколят, започваха да си шушукат за вещерски стрели и магии. Умреше ли някой от силна болка в корема, за която не знаеха лек нито Юрда, нито Ватна клеветяха ги, че са убили с билките си, вместо да помогнат. С по-слаба защита от тази, която им бе предложила в Биелбо майката на родовия ярл, Ватна и Юрда бързо щяха да бъдат принудени да избягат в друга местност, за да не ги убият като вещици, а недълго след това отново да хукнат към още някое чуждо място. В Биелбо бяха прекарали последните си двайсет години в безопасност, а сега почиваха една до друга в осветена земя. Нищо повече не можеше да ги застраши.
Наследството им беше голямо заради всичките знания, които бяха предали на Ингрид Улва, а не бяха незначителни и множеството запечатани форшвикски стъкленици с церове и смърт, наредени на дълги дървени полици в една от стаите на църковната кула.
Духовниците в Биелбо слушаха заповедите на Ингрид Улва и заупокойната литургия стана дълга, както и списъкът с молитви, които трябваше да се прочетат и за Ватна, и за Юрда.
В нощта след литургията за Юрда Дева Мария се яви в спалнята на Ингрид Улва в червен плащ и с кралска корона на главата. Остана неподвижна в долния край на леглото, усмихна се с благата си усмивка и бавно допря белите си ръчички със сключени шепи. Тогава между дланите й изникна силна светлина, която озари цялата стая — най-напред в искрящо бяло, после в по-меко златисто. Когато златистото сияние задълбочи цвета си, то се превърна в кралска корона, която светата Дева първо протегна към Ингрид Улва, а след това нагоре и я пусна да се рее съвсем свободно над леглото.
Светата Дева отметна червеното си наметало и там стояха внуците на Ингрид Улва: светлокосият Валдемар и чернокосият Магнус. Тогава тя бавно се издигна към тавана, обхванала с ръце двете момченца, и изчезна през него, като продължаваше да закриля малките с ръцете си.