Кралят първи зададе въпросите, чиито отговори много съветници очакваха с още по-голямо нетърпение — как всъщност е била извоювана победата, която изглеждаше като Божие чудо.
Биргер се усмихна, бавно се върна на мястото за военачалника под издигнатия стол на ярла и веднага започна разказа за освобождаването на Любек, без да чака да го молят или да се прави на скромен.
Тръгнал бе от Висбю с петдесет кораба, но без нито един воин. В замяна на това носовете на корабите били обковани в желязо и доста тежки, и тъкмо това било единственото необходимо оръжие този път. Датските обсадители около Любек можели само да гледат как флотата от Готаланд излиза в открито море, но били безсилни — оставало им само да се молят на Бог за южен вятър. Само че било октомври, месецът на северните бури. Скоро вятърът станал благоприятен и тогава всичките обковани в желязо носове наведнъж потеглили към веригите, които запречвали входа към обсадения град, разкъсвайки ги като тънки ленени конци.
Там, пред градските стени, датчаните киснели в есенната киша с изчерпващи се запаси. Студената и влажна зима наближавала и щели да ги принудят да усетят миризмите от града, където жителите се наяждали до насита всяка нощ. И ако обсадителите тънели в студената киша, то обсадените спели на сухо и топло. Не беше трудно да се разбере защо датчаните бързо се отказали и хванали пътя за дома.
Това, което Биргер не разказа, а и никой не се сети да го пита, бе какви добри сделки той самият е успял да сключи със сушена риба и осолено месо в един еднакво богат и изгладнял град. Никой не попита и каква полза от пътешествието е имал брат му Елоф, станал сега един от най-богатите мъже във Висбю. Дори за намръщения и недоверчив ярл Улф Фаси бе немислимо да задава нахални въпроси на мъжа, който бе донесъл на краля всичкото злато за война, при това и благословен търговски договор. На ярла оставаше само да се примири, да кашля и скърца на стола си, докато Биргер разказваше за чудната си победа, при която единственото решаващо оръжие бе храната.
Само че тази среща, на която присъстваха едва половината кралски съветници, понеже ги бяха свикали набързо, криеше и една лоша изненада за Биргер. Когато радостта се поуталожи, след всичко, което имаше да каже, крал Ерик, заекващ и несигурен, призова за ред и каза, че след всички хубави новини, които са чули, за съжаление идваше редът и на лошите. С тези думи посочи ярла си Улф Фаси, който се покашля, изправи се с посивяло лице и заговори потиснато.
Упландците се бяха вдигнали на бунт, привличайки хора и от Даларна и Вестманланд. С голяма мъка можеше да каже, че ги водеше Холмгейр Кнутсон, синът на позорно убития от Биргер Магнусон Кнут Холмгейрсон.
Юнкер Холмгейр беше близък с ярла, макар да не бе нужно да го признава, понеже всички в тази зала знаеха как стоят нещата. Ето защо не му оставаше друго, освен с мъка да препоръча жестоко и решително потушаване на бунта на север от горите. Друг изход не виждаше на този кралски съвет. Колкото и неприятно да звучеше, юнкер Холмгейр бе казал, че няма да спре преди кралската корона на баща му, Кнут Холмгейрсон, да стане негова и отново да изгони от кралството сакатия Ерик Ериксон.
Болнавият ярл кашляше и от време на време хвърляше лукави погледи към Биргер сякаш той е виновен за бунта, докато в един момент започна да повтаря разказаното с многобройни думи и се оплете в собствените си мисли, а настроението сред всички съветници спадна до ледена студенина. Това, което досега бе летен вятър, изпълнен с обещания, вече заприличваше на зима.
Първата мисъл на Биргер бе отчаяна — най-сетне се бе върнал вкъщи след война без кръвопролитие и веднага трябваше да потегли на нова, която щеше да излезе още по-кървава. Щом първоначалното му разочарование се уталожи и вече не слушаше кашлящия и изпълнен с ненавист ярл, понеже отдавна бе казал основното, той усети, че го изпълва ведрост.
На упландците им бе отнело десет години да забравят поуките от последната среща при Еншопинг, където измряха до последния човек, като се изключат благородниците и някои бегълци с божи късмет. През първата година след битката Упланд бе провинция с много вдовици и малко желание за борба. Сега онези, които са били твърде млади, за да последват Кнут Холмгейрсон към полето на смъртта извън града, бяха пораснали с натякваните все по-глупави легенди за смелост и чест. И ето, отново беше време.