Придвижването от Биелбо до кралския Нес беше кратко и не си казаха много по пътя. Още първата вечер новият ярл бе повикан при краля в собствените му покой горе в западната кула и Биргер отиде, изпълнен с лоши предчувствия.
Това, че крал Ерик бе принуден да го избере за ярл, въпреки че самият той би предпочел по-младия юнкер Карл, беше достатъчен повод за огорчение и раздор. Но дори и най-глупавият крал би трябвало да осъзнава, че всъщност е получил предложение, което е трудно да отхвърли — закрила за живота си. В това Биргер се бе заклел пред роднини с клетвата си на ярл и гледаше сериозно на нея.
Дълбоко в себе си той нямаше много високо мнение за крал Ерик, но знаеше твърде малко за него, за да може да предугади намеренията му по какъвто и да било начин. Дали кралят бе толкова наивен, че да поръча убийството на ярла, когото е бил принуден да избере? А след това да провъзгласи юнкер Карл за свой ярл и да раздели Фолкунгите на два военни лагера? Без дори да разбира какво върши?
Нямаше какво да се вайка за подобни нещастия точно сега. Сам си беше постлал, при това с чиста съвест, защото той щеше да служи на кралството много по-добре от напереното хлапе, юнкер Карл.
Прекръсти се, преди да влезе в стаята на краля, а там побърза да опре лявото си коляно на пода.
— Виждам, че си непривикнал ярл, Биргер — изхили се кралят. — Седни при мен и отсега нататък помни, че ярлът и архиепископът са единствените в кралството, които не падат на колене пред краля.
— Виж ти. Онзи, който се стреми към знание, може всеки ден да научи нови неща, дори незначителни — отвърна Биргер и седна на посоченото от краля място сред чуждоземни възглавници и ниски масички с кана вино и чаши от рейнско стъкло. Виното беше червено — нещо необичайно.
— Ти си мой ярл, положи клетвата си. Не те познавам достатъчно добре, нито ти мен, макар да подозирам, че не храниш голяма почит към мен. Чувал съм да се говори, че ти и Кнут Холмгейрсон някога сте прекарали дълга нощ с баща ми в тази стая. Нека двамата с теб направим същото. Моля те да започнеш, като разкажеш за онази нощ — говори кралят дълго и гладко, без най-малката несигурност или запънка.
— Това… това беше дълга нощ — отвърна Биргер малко смутено, изумен от красивия и безупречен говор на краля.
— Разбирам, точно затова попитах теб, единствения жив свидетел от тогава — засмя се кралят, докуцука до виното и поднесе на Биргер една чаша, след като най-напред бе налял на себе си. — И нека първо се разберем за нещо дребно. Чудиш се на говора ми?
— Истината е, че… да, така е, ваше величество — отговори Биргер.
— Аз не съм като теб, ярле мой. Куцам напред със скован гръб и никога не бих могъл да яздя на турнир — това, към което вие, Фолкунгите, се отнасяте с такава голяма почит. А що се отнася до речта ми, тя не се накъсва, когато съм много гневен, изпитвам страх за живота си или се чувствам напълно доволен. Кое, мислиш, е в този момент?
— Ваше величество нямаше да ми сервира вино, стига да не е отровено, ако бяхте много гневен или изпитвахте страх за живота си — отговори Биргер с лек поклон, взе чашата с вино и вдигна тост на инат.
— Куражът ти е голям, Биргер, точно както винаги са ми казвали, и с удоволствие ще пия с теб — усмихна се кралят, вдигна чашата и я поднесе към устата си. Биргер направи същото, без да показва силното си колебание. Виното накиселяваше, но същевременно имаше вкус на мед и чуждестранни подправки.
— Сега най-сетне искам да чуя за нощта между баща ми, теб и Кнут Холмгейрсон — каза кралят, след като остави чашата си.
Биргер се опита да разкаже възможно най-достоверно и без особено да изтъква своето собствено предимство с оръжията в сравнение с родственика на краля. Опита се бързо да стигне до идеята на крал Ерик Кнутсон — че мирът между Ериковия род и Фолкунгите винаги трябва да бъде крепен, и че най-голяма опасност заплашваше страната тогава, ако юнкерите Биргер и Кнут бяха станали врагове, защото кралят се бе опасявал, че някой ден ще се изправят един срещу друг на бойното поле. Биргер призна, че крал Ерик Кнутсон ще да е бил съвсем прав, когато с кралска заповед бе заставил двамата млади мъже да станат приятели. Ако трябва двама младежи толкова дълго да работят заедно, това най-вероятно би ги обединило. И наистина бяха станали приятели. Само че Бог с неведомата Си воля ги бе принудил да се срещнат на бойното поле.
— Баща ми е бил добър и мъдър човек — заключи кралят замислено, когато Биргер свърши разказа си. — Ако му беше дадено да живее, сигурно скоро щеше да те направи свой ярл. Тогава може би се питаш защо чаках толкова дълго? Какво мислиш ти самият?