Освен това се бяха споразумели никога да не съдействат на врагове срещу другото кралство или да оставят подобни врагове да получат защита. Най-сетне бяха решили този безкраен въпрос с лекота и в съзвучие с настроението на Биргер по това време, когато чувстваше, че няма да се провали, каквото и да предприеме.
В това добро настроение бе уредил и някои неща с държанката си Сигни и незаконните си деца, така че дъщерите му да получат голяма зестра вместо наследство, на каквото нямаха право, а синът му Грегерс — две големи стопанства в Сьормланд сред всичките нови имоти на Биргер там на север. Със Сигни се бе сдобрил дотолкова, че тя поне се съгласи да прости престъпените му обещания през годините. Странно как, но изглежда всички доброжелателни думи на Биргер за краля и за щастието да изпълнява службата на ярл при такъв крал, имаха същото благоприятно въздействие върху Сигни, както и върху Ингеборг. Той не разбираше съвсем на какво се дължеше това, но предполагаше, че Сигни може би най-накрая бе разбрала как за стремежа му към власт имаше и причини, достойни за уважение. В такъв случай вече не изглеждаше толкова просто, сякаш само бе избрал властта пред любовта.
Всеки път, когато му останеше време извън грижите му при краля или в Биелбо, той потегляше за Сьормланд, посещаваше и граждани, и стопанства, в които някой от домакините или роднина бе освободен с войната, наричана от хората кръстоносния поход на господаря Биргер в Йосел. Приятелите му в Сьормланд се множаха и скоро той бе добре дошъл и при големците от Упланд и Вестманланд, а не просто почитан и всяващ страх ярл. Тези пътувания може би изглеждаха като обикаляне на лентяй от гощавка на гощавка, но той си имаше основателни причини. Струваше му се, че знае — ключът към бъдещия мир в кралството се криеше там, на север от горите. Бунтовете не биваше да се потушават само с конници в железни доспехи, а най-добре с нови приятелски връзки.
Онзи, който се случи най-много да се сближи с него от всичките тези нови приятели, беше един навъсен упландски големец с крепост на Меларен. Наричаше се Ивар Бло от Грьонеборг.
Кардинал Вилхелм от Сабина благоволи да повика при себе си пратеника на светската власт едва на третия ден от църковния събор в Шенинге. Биргер преживя това унижение без затруднения — беше свикнал духовниците да се суетят точно по този начин в опит да покажат колко високо над светската власт стоят. Не се учуди и когато при влизането му в главната зала в манастира на доминиканците кардиналът се престори, че е неотлъчно зает да разговаря с архиепископ Ярлерус и един от неговите служители, та привидно не забелязваше пристигналия нов посетител. Докато чакаше, Биргер строго се убеждаваше, че няма да позволи това отношение да го разпали до гняв и необмислени думи. Все пак търпението му бе подложено на изпитание, когато кардиналът изведнъж вдигна очи, изгледа го преценяващо от глава до пети с уморен поглед, без да поздрави, и поръча на архиепископа веднага да се погрижи гнусотата на посетителя да бъде изнесена от свещеното помещение. Архиепископът се поклони угоднически и на мига предаде заповедта на своя подчинен, който тогава с еднаква уплаха и смут замести поглед от кардинала към Биргер, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
Вероятно, гадаеше Биргер, наивникът си мислеше, че думата гнусота се отнася за самия него. В такъв случай не беше чудно, че глупакът се колебаеше, поставен пред заповедта да изнесе кралския ярл. Биргер се принуди да положи усилия, за да не се разсмее на невежеството.
Щом кардиналът и наперения му подчинен поправиха недоразумението, като през цялото време наричаха Биргер него, сякаш бе непросветен, на Биргер му се наложи да задуши едно разпалващо се желание внезапно да се обърне и да си тръгне, без да каже и дума. Насили се да стисне гнева си за гърлото, и когато сплашеният служител заситни към него, за да се посвети на правилната гнусота и протегна ръце към меча му с молбата да го получи, Биргер махна с ръка, сякаш гонеше муха, без дори да го погледне.
— Той не разбира ли, че оръжията са гнусота и е забранено да се носят между осветени стени? — удиви се кардиналът, но все още не говореше директно на Биргер.
— Ваше високопреосвещенство трябва да им прости колебанието — каза Биргер с мек глас на църковния език. — В страната ни не е обичайно един духовник да докосва оръжието на благородник. Освен това бих искал почтително да помоля ваше високопреосвещенство да не подценява толкова уважението ми към църквата и да не мисли, че осквернявам това помещение. Ето защо ще ви кажа, че мечът, който нося, е осветен за църковните помещения, защото е принадлежал на рицар тамплиер.