След пристигането си в Рим обаче кардиналът щеше да изложи въпроса пред негово светейшество папа Инокентий IV и да предложи изпращането на були както до шведския архиепископ, така и до краля. Ако Светият престол препоръча новия ред за управителното тяло и правото му да назначава епископи, то промяната скоро ще бъде прокарана, без да вдигат много шум. Без съмнение, кралският съвет незабавно щеше да се подчини и да я издигне в закон.
След това пък самият Биргер с удоволствие щеше да разчисти кралския съвет от редица епископи, които в момента седяха там по силата на избора им точно от светската власт. По този начин лесно, без безкрайни дискусии и шумотевици, щяха да направят голяма крачка към разделянето на кръста и меча, точно както искаха и двамата.
След няколко седмици кардиналът и ярлът бяха изгладили този план, и на двамата се случи да си помислят, че на другия много биха му прилегнали собствените одежди. Също така и двамата осъзнаха, че макар и по всяка вероятност никога повече да не се срещнат, те се бяха сдобили с приятел до живот в другата власт.
Тъй като все още бяха пости, те хапнаха скромно за сбогом в търговския дом, без да присъстват други хора нито от църковната, нито от светската страна, тъй като чувстваха, че могат да разговарят свободно само когато са сами. Светските мъже биха се ужасили от благото отношение на Биргер към един духовник, а църковните служители още повече щяха да се втрещят, слушайки как един кардинал така непосредствено и неподправено обсъжда властта с обикновен войник.
Въпреки че бяха победили, понеже и двамата усещаха, че всичко щеше да мине както са го планирали, те все пак бяха някак унили на тази последна среща. Всяка подробност в плановете им бе обсъдена, бяха ги чепкали многократно. Скоро разговорът потръгна мудно, тъй като мислите на всеки от тях се отправиха в противоположна посока. Изведнъж обаче кардиналът грейна, сякаш му бе дошла нова идея.
— Ако съм разбрал добре онова, което се изплъзна от устата ви преди няколко дни, херцог Биргерус, вие имате ниско мнение за духовниците изобщо и затова не сте се изповядвал дълги години?
— Вярно е — съгласи се Биргер. — Не съм имал доверие в никого от църковните служители, които съм срещал, с изключение на отделни цистериански монаси и брат ми, покойния епископ Карл от Линшьопинг. Никога не съм вярвал, че някой друг епископ би пазил в тайна това, което му кажа под печата на изповедта. И ви уверявам, ваше високопреосвещенство, че си имам основателни причини за тази подозрителност.
— Към мен обаче не изпитвате недоверие, херцог Биргерус? — попита кардиналът невинно.
— Не, съвсем искрено, не! Не изпитвам недоверие към вас, защото никога не съм срещал духовник, чиито вяра и висше призвание мога да приема еднакво сериозно! — отговори Биргер, без да осъзнава в какъв капан се бе хванал с думите си, преди да стане твърде късно.
— Така значи! — усмихна се кардиналът, извади една копринена лента, целуна я, сложи я на раменете му и благослови Биргер и изповедта.
— Синко, готов съм да изслушам изповедта ти — каза той и го прикани с ръце.
— Минаха много години… — измънка Биргер с неохота.
— Толкова по-добра причина — убеждаваше го кардиналът меко. — Така или иначе няма да ти навреди, синко.
— Не, едва ли — въздъхна Биргер и се размърда апатично. — Е, добре. Прости ми, отче, защото съгреших!
— Тогава съм готов да изслушам литанията ти, синко.
— Да си кажа честно, не съм се изповядвал няколко десетилетия, какво да призная най-напред? Наредих да екзекутират млад мъж и това бе едно от първите неща, които направих, след като се сдобих с властта на херцог. Предшественикът ми на тази позиция бе пощадил живота на младежа, но не и аз.
— Направи ли го от омраза или завист към този мъж? — попита кардиналът, смръщил чело.
— Не, определено не. Не го познавах и никога не го бях срещал. Той се бунтуваше срещу краля, беше си присвоил кралско име и действията му струваха живота на мнозина.
— Разбирам — отвърна кардиналът облекчен. — Но нали според закона държавният изменник се наказва със смърт?
— Със сигурност, според римското право, но не и според нашите закони. Освен това се страхувам, че не за последен път взимам подобно решение. Възнамерявам да потушавам бунтовете с жестокост, много млади мъже в кралството ни се чувстват предизвикани да поемат ръкавицата на падналия и стане ли така, както искам, те също ще умрат. Ако това е тежък грях, какво тогава трябва да направя според църквата?