— Нов кръстоносен поход?
— Съвсем вярно. Езичниците от Новгород настъпват на Запад, заплашват християните във Фения, която е провинция на твоя крал. Ако не отвърнете на удара им бързо и решително, големи безредици застрашават Скандинавия.
— Вярно е. Освен това значително ще навреди на търговията ни. Там има повод за война. В такъв случай обаче това е мой повод, не твой, отче. Ако дори един архиепископ не е успял да подведе Бог, едва ли аз бих могъл?
— Не, но Бог ни вижда в този момент, чува ни и е при нас, когато казвам, че ти прощавам всичките грехове, Биргерус Готски, при едно условие.
— Кръстоносен поход, който ще изпълня съвсем не заради вярата си, а за да спася нашата търговия във финските провинции? Отново намекваш, отче, че Бог би се оставил да го залъжат, макар да вижда право в сърцата ни.
— Съвсем не твърдя това, синко. Никой не може да измами Бог. Само че когато надзърта в сърцето ти, той също като теб вижда двете страни на това дело, а това, което ти не разбираш, е милостта. Освободи ни от езичниците в Тавастия и ще получиш божието опрощение за всичките ти грехове чрез Неговата милост.
III
През втората година на кръстоносния поход Биргер избегна на косъм големия сняг и успя да се придвижи от строящата се крепост далеч навътре в земите на Тавастия до епископския град Турку долу на брега на морето. Ни най-малко не го учуди посрещането на групата епископи в града, които, веднага и с по-нагли думи от обикновено, изложиха наивните си оплаквания за начина, по който се водеше тази война.
Недоволството им засягаше на първо място броя покръстени езичници, освен това обаче бяха и кръвожадни, и изискаха значително повече езически трупове занапред. Не разбираха нищо от воденето на война, но това и не можеше да се очаква от такива мъже. Както търговеца със своя сандък сребро, те зачитаха като печалба единствено броя избити или покръстени насила.
На всичкото отгоре се оплакваха и от огромното количество сган и престъпници, освободени и бедняци, обявени извън закона и прогонени от имотите си, които Биргер едва бе насъбрал в Свеаланд, жестоко опустошена от безсмислени бунтове.
Точно там беше започнал кръстоносния си поход. Вестоносците му, а и той самият, яздеха от град в град, от край в край, и където намереха слушатели, обявяваха, че онези, които се присъединят към новия кръстоносен поход, ще спечелят спасение за душите си. Първо това трябваше да се каже. Но всички го бяха чували и преди.
По-добро въздействие имаше обещанието, че всеки, независимо колко е беден, ще получи собствено стопанство в новите земи на кралството от другата страна на морето, само да се бие за краля и ярла в рамките на година. Освен чифлик и собствена земя, ще получи и половин марка сребро и крава. След войните, които свеите бяха загубили при последния бунт, много мъже водеха окаян живот, като и пътищата бяха пълни с просяци и скитници, сеещи несигурност и раздор в страната, понеже вършеха какви ли не злодеяния, за да могат от време на време да заспят сити с падането на нощта. Ето защо обещанието да ги възнаградят хилядократно за богоугодно дело им изглеждаше като чудо.
През първите две лета на войната повече от четири хиляди мъже и жени се бяха отзовали на този призив за нов живот в страна, която си беше тяхна собствена, а в пристанището на Турку се рояха лодки и кораби от бреговете на Свеаланд в големи количества. Тъй като повечето от тях не ги биваше особено за воини, Биргер заповяда да се погрижат по-голямата част да започне с разчистването на собствените си земи и построяването на стопанства колкото е възможно по-скоро, за да не тежат на войската. Щяха да се заселят около Турку по протежение на брега — и на север, и на юг, сякаш за да обхванат Тавастия с две дълги ръце от новозаселници. По този начин новата земя скоро щеше да стане трайна част от кралството.
Биргер водеше самата война срещу тавастките племена единствено чрез отбрана и почти изцяло с конницата, избягваше големи битки. Половината конници на Фолкунгите бяха под негово командване, всеки месец няколко ескадрона се връщаха у дома и ги заменяха същия брой новодошли. Задачата на конницата бе постоянно да показва присъствието си, да патрулира из всички райони, където преселниците строяха стопанствата си, и да напада безкомпромисно всички групи въоръжени врагове, на които се натъкнеше. На конниците обаче беше строго забранено да нападат хора, които не идваха насреща им с оръжие в ръка и не трябваше да залавят никого, за да го завлекат на кръщене против волята му. Така щяха да втълпят на езичниците едно пределно ясно послание. Онзи, който посегне с оръжие на хората на крал Ерик, ще умре.