Едно от първите неща, които Биргер направи след слизането си на брега и събирането на достатъчно сведения, бе да промени причината и повода за последния бунт. По неведоми причини духовниците си бяха наумили да забранят търговията на езичниците с кожи, масло и оръжие. Не позволяваха на християните да ги купуват и преди всичко да ги препродават отвъд морето. Веднага щом неволята стана голяма в богатите на гори земи на тавастките племена, бунтът дойде неизбежно, също както изгревът на слънцето.
Тази забрана за търговия беше едната причина местните почти успешно да прогонят от страната всички християнски поданици на крал Ерик. Другата се дължеше на непонятната жестокост на духовниците. В Турку имало някакъв епископ Томас и доколкото разбираше Биргер, след като чу за постъпките му, той трябва да е бил луд. Епископът именно бе имал необичайната за смирен Божи слуга привичка собственоръчно да бие с камшик езичниците, докато костите по гръбнака им се видят бели и ясни изпод разкъсаната плът и смъртта ги спаси от страданието. Никога не бяха чували за по-странен начин да се разпространява Евангелието.
У дома на кралския съвет в Нес жалейните песни на епископите захващаха съвсем друг тон. Привеждаха какви ли не свидетелства за жестокостта на езичниците, която пък се налагаше да наказват още по-свирепо в името Божие. Разказваха как езичниците избождали очите на християни, залавяли свещеници, търкаляли ги в слама и смола и ги подпалвали, отсичали ръцете и краката им и ги подгонвали да бягат, избивали всички деца, които намирали, като изтръгвали вътрешностите им още живи, или пък принуждавали християни да тичат около някое дърво, докато умрат.
От всичките тези лъжливи истории най-голямо удоволствие доставяше на Биргер твърдението, че човек би могъл да застави някого да тича около дърво до смърт, понеже му бе трудно да си представи огромното търпение на жестоките езичници, което трябваше да се изисква, за да могат действително да усмъртят врага си по този начин. Да не говорим пък колко трудно би било да накараш някого послушно да тича около това дърво, докато наистина умре, а не просто да се свлече на земята от изтощение.
Още по-лоша, но не чак толкова весела, разбира се, бе лъжата как режели нечии ръце и крака, за да накарат след това жертвата да бяга. Това бягане не можеше да бъде дълго.
Крал Ерик и Биргер изслушаха най-търпеливо всичките тези измишльотини на съвета, бяха се разбрали да не възразяват на епископите, колкото и нелепи да бяха тези причини за война. На четири очи те се бяха спогодили, че съществуваха разумни доводи да присъединят Тавастия към кралството веднъж завинаги. Ако целият източен залив отвъд морето попаднеше в ръцете на Новгород, търговията на изток щеше да загуби много от стойността си за кралството на Ерик. Успееха ли обаче да подсигурят северния бряг на залива, тази опасност щеше да бъде премахната. Това си беше повод за война.
Само че не беше маловажно да имат групата епископи на своя страна. Техните притворни уверения в спасение за всеки, който участва в свещена война, имаха голямо въздействие сред народа, тъй като всички бяха грешници и твърде много от тях вярваха на какво ли не, стига да го твърди духовник. Биргер никога не би успял да събере толкова много хиляди, колкото накрая го последваха за завоюването на новата земя, ако не бяха тези разгорещени, благословени свещеници, пръскащи със светена вода.
Затова и нетърпението им бе нараствало още повече с всеки изминал месец в новата страна, когато им се налагаше да се мотаят в бездействие дни наред, без да разполагат с някой пребит и завързан езичник, когото да полеят с вода. Биргер бе забранил принудителните кръщенета.
В Турку сега беше кучешки студ, снегът пращеше под дебелите, подплатени с филц форшвикски ботуши на Биргер, докато вървеше тежко към крепостта на епископа, а дъхът му излизаше като дим от устата му. Отиваше сам, макар много да го бяха разубеждавали — кой езичник, каквито в града имаше много, не би се зарадвал, ако му се удаде да убие самия ярл? Биргер упорито твърдеше обратното. Кой езичник не би се зарадвал на това доказателство, че думите на ярла са били верни — в Турку цареше мир и за местните, и за новодошлите? И всеки път, когато тръгнеше така сам, посрещан единствено от учтиви поклони по улиците, той доказваше на инат, че е имал право.
Сега обаче беше важно да вразуми кръвожадните духовници. В епархията Турку бяха изпратили нов свещеник след като лудият Томас с камшика, в объркването си се бе преместил във Висбю и умрял в бордей. Освен това в града беше епископ Сигмунд от Сигтуна и около тези двамата се роеше ескадрон от духовници, чийто дух гореше за изпълнение на светото Божие дело.