На влизане в епископската крепост някакъв глупак сред стражите не го разпозна под всичките дебели дрехи и се опита да му откаже достъп. Тъй като Биргер вече бе в лошо настроение, мъжът за малко да свърши в тумрук, което бе тежък начин да изгубиш живота си в суровия зимен мраз.
Цялото стадо го очакваше в централната зала на епископската крепост, а той, без да поздрави, отиде с тежки стъпки до стола в средата на дългата страна на стаята, където висеше кралски герб, и седна на него. И така, всички заеха местата си шумно, а той им даде знак с ръка да започват с жалбите.
Първи се изказаха двамата епископи, без Биргер да си направи труда да им отговори. След тях двама свещеници описаха с по-начетени думи каква според тях бе волята Божия. Всичко, което имаха да изложат обаче, не беше чак толкова важно, че да не може да се каже и с малко думи. Според тях този кръстоносен поход не беше истински. Иначе щяха да са покръстили насилствено повече езичници и повече щяха да са изгубили главите си заради непокорство. Така си беше на един истински кръстоносен поход, със или без вещи изказвания.
Това бе всичко, макар че отне два часа да го изложат.
Когато Биргер най-накрая се принуди да вземе думата, за да не настъпи мълчание, той отдавна бе взел решение да избегне дългите препирни с помощта на малко твърдост и лъжи. Та те не можеха да навредят, стига само да внесяха спокойствие сред тези глупаци.
— Изслушах оплакванията ви — започна тихо, за да предизвика пълна тишина в залата. — Това не е първият път. И все пак ще ви помоля да съобразите някои неща, които изглежда забравяте. Не някой духовник, а аз раздавам заповеди на този кръстоносен поход и има основателни причини за това. Без победа вашата усърдна спасителна работа няма да приключи с поклонническа песен на душите. Без победа ще настане само плач и скърцане на зъби, напразни молитви към Господ, хули и въпроси към Него, защо ни е оставил да се провалим, въпреки най-добрите намерения. Също трябва да се замислите и какво означава това, че ние наистина не сме първите мъже от кралството ни, дошли по тези земи с това висше призвание. Преди сто години тук е бил свети Ерик, преди петнайсет години аз бях тук, а също така и преди дванайсет. И други от страната ни са направили същия опит, и тъй като бунтът започва наново, то всичко преди нас е било неуспешно. Това сега е краят. Това е последното ни пътешествие. Сега Тавастия ще стане част от кралството ни завинаги. Затова заселвам земите с наши хора, затова водим войната с голяма милост, затова строим мощна крепост в сърцето на тази страна, затова съм позволил на местните отново да подхванат търговията си. През тези две години не ви давам хиляда ритащи и дърпащи се от неохота езичници, които да покръстите. Давам ви Тавастия завинаги. Това са десет хиляди нови християни, ако само имате малко търпение и сдържате наивната си кръвожадност. Попитайте съвестта си — кое ще донесе повече радост на небето: един покръстен езичник или един мъртъв?
Говори бавно и категорично, а мъртвешката тишина в залата го убеди, че думите му са имали желаното въздействие. И все пак това нямаше да бъде достатъчно, защото малко след като напусна епископската крепост, тези непоправими мъже щяха да се запрепират отново. Сега идваше ред на лъжите, за да запуши устите им окончателно.
Докато още цареше пълна тишина, Биргер се надигна да си ходи, но се престори, че си спомня нещо незначително, което е забравил, и отново втренчи очи в насъбралите се.
— Освен това трябва да се замислите над две други неща, ваши високи и не толкова високи преосвещенства — заяви той с доста по-силен глас от преди. — За този мой начин на водене на войната съм получил благословията на кардинал Вилхелм от Сабина. Онзи, който ме ядоса, ще разсърди също и кардинала, и Светия престол. Това означава, че ще гледам на един бунт от страна на духовниците, както ако е бунт сред воините. Размирниците губят главите си.
С тези думи той излезе бавно от напълно утихналата зала, със строго изражение, което обаче му бе трудно да запази чак докато се скрие от очите им.
— Ах, простете ми това леко разкрасяване на истината, ваше високопреосвещенство кардинале, но нали е за добра кауза — изкикоти се на себе си, сключи ръце и завъртя набожно очи, докато се загръщаше с подплатеното си с кожи зимно наметало.
Завърна се в светската крепост много доволен в суровия студ. Сега улиците бяха пусти, не се вясваше нито котка, нито куче. По пътя се присети, че не е ял порядъчно от няколко седмици, и реши старателно да поправи грешката и да заспи сит и пиян.