Най-накрая бе затворил устата на бандата епископи. Победата във войната пък беше сигурна, защото в страната вече имаха повече строителна работа, отколкото битки, а двете крепости Тавастехюс и Обухюс скоро щяха да се издигат завършени. От тях скромен брой конници можеха да контролират цялата околия. Именно победата засенчваше всичко останало и чрез нея му бе простена дори лъжата от името на кардинала. Разбира се, всичко в името на християнската кауза.
Когато пролетта дойде в Турку и морето се отпусна, нетърпението засърбя като краста в очакване първите платна да се покажат в открито море. Както винаги, това бе голямо събитие и на пристанището се стълпи много народ, за да посрещне новопристигащите воини и заселници и да чуе новини от родината. Обикновено този ден беше оживен, изпълнен с радост.
Първият влязъл в пристанището кораб обаче донесе вести от вид, който отначало смрази Биргер, а после за няколко мига го накара да си помисли, че сънува.
Корабът бе закачил кралското знаме с черни ленти, на което никой не обърна внимание, преди напред да излезе вестоносец с двама барабанисти и да въдвори тишина, след което изчете съобщението от родината с висок, пронизителен глас.
Обичаният крал на готи и свеи Ерик Ериксон бе повикан при Бог по Сретение господне в настоящото лето 1250-о, а десет дни по-късно, на панаира в Източен Арос, Валдемар Биргерсон бе избран за нов крал и положил клетвата при камъните Мура извън града.
Негово величество, кралят на свеи и готи, Валдемар Биргерсон, заповядваше кралският ярл да се върне вкъщи по най-бързия начин. За жителите на Турку, както и за всички воини и духовници в служба на краля сега бе обявен едномесечен траур.
Биргер стоеше като вкаменен. Двете едновременни съобщения го бяха поразили като гръмотевици от различни посоки. Очите му се насълзиха при мисълта, че добрият крал Ерик, когото така злонамерено осмиваха с кралското име Фъфлещия и Куция, бе починал само на трийсет и няколко години. В качеството си на негов ярл, той бе имал възможността да извърши много добрини, а самият крал Ерик бе ръководил кралството с мъдрост и съвест към щастливо бъдеще. Каква несправедливост да почине толкова рано!
Избирането на собствения му дванайсетгодишен син Валдемар за крал го изпълваше с такива смесени чувства, че ги усещаше като водовъртеж в главата си.
Първата му мисъл бе, че сега се задаваше гражданска война, юнкерите щяха да се опитат да убият сина му. Но пък ако собственото му дете е станало крал, цялата власт принадлежеше на бащата — това бе следващата му мисъл. След това вече не можеше да разсъждава, понеже осъзна, че всички го гледаха втренчено и уплашено. Той събра смелост и заповяда с твърд глас да свалят всички украси за пролетния празник в града и да пият бира за помен с достойнство и уважение, с тежки наказания за онези, които не зачитат траура.
След това отиде при коня си с дълги крачки и се върна в крепостта, където се заключи в канцеларията си, за да остане на спокойствие в опит да мисли трезво.
Не беше лесно, защото вихърът на мислите се завърна със сила, трудна за възпиране. Как би могъл един толкова млад крал като Ерик Ериксон да умре и дали майка му, Ингрид Улва, имаше нещо общо с това? Където и да се намираше синът му в кралството, грозеше го смъртна опасност, сигурно не един юнкер смяташе, че стои по-близо до короната от младия Валдемар. Преди много години собственият му старателно обмислен план целеше създаването на толкова много Фолкунги с кралска кръв, та властта да попадне в ръцете на рода като узрял плод. Това се оказа драконова сеитба, защото някъде из кралството юнкерите сега се събираха, за да нападнат новия крал възможно най-скоро и да го заловят, докато е слаб без своя ярл.
Не можеше да въдвори ред в мислите си. Твърде много въпроси напираха едновременно, но никой от новопристигналите не би могъл да им отговори. Колко бързо щяха да уредят коронацията и къде ли се намираше архиепископът? Колко конници да вземе със себе си у дома и струваше ли си изобщо да си губи времето, когато бързината бе по-важна от силата? Това Божие наказание ли беше или награда? Отговорът на този въпрос зависеше от това дали момчето щеше да оцелее.
След три дни непоносимо очакване на подходящ вятър — забавяне, което по това време на годината все пак бе благословено кратко, Биргер ярл потегли към родината със същия кораб, който пръв бе пристигнал в Турку с пролетната флота. На път за дома срещнаха много кораби с обикновени хора и воини. Твърде късно и доста навътре в морето Биргер осъзна, че е трябвало да вземе със себе си един ескадрон от Форшвик, защото окажеха ли се мъжете на борда хора на младите юнкери, животът му нямаше да струва много. А и тогава щеше да му се наложи да загине от глупост.