Скоро това опасение се оказа неоснователно, въпреки че почти всички мъже на борда идваха от Свеаланд. Сега те имаха роднини, получили възможност да започнат нов живот в новата страна, и много от тях възнамеряваха да постъпят по същия начин. Сякаш все пак го закриляше някаква висша сила — първо не беше лесно да си помисли, че би бил на сигурно място тъкмо сред свеи, понеже никой не бе покосил Свеаланд с пожари и разплакани вдовици по-жестоко от него. За кратко го налегна съмнение, сякаш с някакво просветление бе осъзнал, че Бог по този начин му показваше как доброто дело да подсигури разпространението на християнското учение в Тавастия наистина заслужаваше възнаграждение. Ако това беше вярно, то вярно бе и че той вече беше освободен от греховете, както беше обещал кардиналът.
Най-напред благодари на колене за себе си горе на носа с гръб, безстрашно обърнат към всички моряци от Свеаланд на борда. Скоро след това обаче мисълта да бъде мъж без грехове му се стори твърде невероятна. В такъв случай би трябвало да усети някаква промяна в себе си, мислеше си той. Само дето, без съмнение, си бе същият като преди и вече размишляваше как щеше да нареди да заловят, екзекутират или прогонят от кралството онези юнкери, които смяташе за най-опасни. Един освободен от греховете мъж не разсъждаваше така.
След като баща му Улф Фаси умря от силна кашлица, а неговият враг, Биргер Магнусон, стана ярл, юнкер Карл заживя в постоянен страх. Сега, когато крал Ерик бе починал бързо и неочаквано, сякаш от отрова, а страната се беше сдобила с поредното дете крал, цялата власт в кралството беше в ръцете на ярл Биргер.
Юнкер Карл си знаеше, че незабавно трябва да избяга в чужбина. По-скоро не беше сигурен дали да се присъедини към Кнут Магнусон, Кнут Фолкесон, Филип Кнутсон и останалите юнкери, които говореха за бунт. Едно обаче беше сигурно. Точно сега не му оставаше много живот, ако Биргер ярл го докопаше. И въпреки това имаше неблагоразумието да посети Биелбо, за да се сбогува с възрастната си майка, така че на следващия ден приятелите му дотичаха да го предупредят, че някакъв конник с фолкунгско наметало се приближавал с бясна скорост откъм Улвоса. Това можеше да бъде самият ярл, който в такъв случай се бе върнал у дома по море до Сьодершопинг, а оттам се беше качил на някое речно корабче към Улвоса.
Веднага побягна. Скоро обаче откри, че го преследваха шестнайсет конника от Форшвик и се приближаваха с всеки изминал миг. Много добре знаеше, че никой обикновен човек като него самия не би могъл да им се изплъзне, и че онзи, който видеше подобни ездачи по петите си, вече е загубен.
Той спря и занарежда молитви, като внимаваше с тези си последни думи в земния живот да не се гневи на Божията майка, а да моли за изкупление, опрощение на греховете и по възможност да се извини, че от небрежност сега щеше да умре като отдавна не изповядвал се грешник. След това извади меча си, за да посрещне смъртта като мъж, не като нещастник.
Фолкунгският ескадрон наближи и го обгради на разстояние почти един изстрел, след което спря. Никой не извади меч, а онзи, който носеше синята лента на командир на ръката си, отиде към него бавно и с много учтиви думи му обясни, че не искали да отнемат живота му, но ярлът желаел да говори с него по сериозен въпрос и им било строго наредено да го отведат здрав и читав обратно в Биелбо.
Юнкер Карл отначало се поколеба, мислейки си, че ярлът просто искаше да изпита удоволствието сам да види как пада главата му. Когато обаче в отчаянието си дръзна да сподели злокобното си подозрение, фолкунгският конник само се изсмя и му обясни, че ако ярлът е имал подобни намерения, е щял да дойде сам. Освен това поръчал да му предадат, че дава думата си. А никой в кралството не би могъл да оспори, че той винаги държеше на нея — за добро и зло.
Вярно, осъзна юнкер Карл. Много лоши неща можеха да се кажат за Биргер Магнусон, но не и че изменя на думата си.
Час по-късно той стоеше пред ярла като свободен мъж с меча на колана си.
— Времето ни притиска с всичко, млади родственико — поздрави го Биргер. — Трябва веднага да продължа към Нес, където разбрах, че се намира синът ми, кралят. Въпреки това се радвам да те намеря тук, защото си струваше закъснението. Защо побягна, като ме видя?