След това Биргер веднага изчисти кралския съвет от двамата епископи, които не умееха да четат и пишат, и ги замени със светски мъже, единият от които бе юнкер Карл. Също така даде да се разбере, че за в бъдеще духовниците нямаше толкова да имат думата на събранията, тъй като там се обсъждаха най-вече светски въпроси.
Този бич предложи на епископите в съвета.
Морковът целеше да ги спечели за подписването на закона за всеобщия църковен мир и да го разгласят във всяка епархия, всеки град и най-сетне — всяка църква. Епископите изявиха желание да съдействат на Биргер за това дело.
Така Биргер сметна, че най-накрая бе положил първия стабилен основен камък в строежа, който щяха да оформят кралските закони за неприкосновеност на църквите, домовете и жените.
Тъй като свещениците се бяха сдобили с неприкосновеност за домовете си, следващата стъпка щеше да бъде даването на същото право на всички мъже в кралството. Затова врявата и възмущенията, че повече никой няма право да се натрапва на духовник, дойдоха като по поръчка. Така щяха лесно да спечелят селяните за въдворяването на справедливост, като разширят домашния мир и той да важи за дома на всеки светски човек.
По-трудното бе да накарат и собствените, и чуждите благородни роднини да открият нещо добро в това дело. Размирниците вече се възползваха от тази заплаха срещу положението на по-знатните и представяха ярла като безхарактерен мъж, когото духовниците водеха за носа по всички въпроси. Подобни приказки накараха Биргер да стане по-внимателен, защото зачитаха ли селяните домашния мир, положението далеч не беше същото сред господарите, които с подобен закон щяха да загубят правото си да ядат и пият у когото им е угодно в страната. А ако настанеше бунт, по-добре беше да имат конниците на своя страна, а не селяните, на които със сигурност им бе дотегнало постоянно да живеят в страх, че някоя голяма и шумна компания изневиделица щеше да се изтърси в стопанството, за да изяде и изпие всичко налично в килери и изби. Биргер прозря, че се налагаше да изчака със закона за домашния мир, докато отмине опасността от размирици.
Пошведчването и войната в Тавастия течаха спокойно и що-годе гладко. Тавастките племена бяха направили последен по-сериозен опит за общ ответен удар с помощта на Новгород, но цялата фолкунгска конница бе нападнала настъпващата вражеска войска още при навлизането й, като я бе разпердушинила с постоянни атаки в продължение на седмица, така че в крайна сметка успя да си осигури победата без нито една голяма и решителна битка.
През това време на измамно спокойствие Биргер отпътува за Форшвик, за да търси помирение със съпруга на Алде, рицаря Сигурд. Ако юнкер Карл бе предпоследният, то рицарят Сигурд сега беше последният неприятел в страната, с когото той предпочиташе да се сдружи, вместо да му отсече главата. За свое разочарование, когато слезе от лодката при долните кейове на Форшвик, Биргер разбра, че рицарят Сигурд изведнъж си бе намерил работа в крепостта си Лена. Все пак той беше достатъчно разумен да потисне първата си гневна мисъл веднага да слезе обратно в лодката и да отплава за дома. Вместо това остана два дни, за да опита още по-настойчиво да възстанови старото приятелство с Алде Арнсдотер.
Сега тя се грижеше за Форшвик със същата сръчност, както някога майка й Сесилия Роса и бе обучила дъщеря си Сесилия да последва стъпките на майка си и баба си. Тук обаче имаше една малка, наболяла грижа, призна Алде, както си седяха на втората вечер в голямата зала на новата централна къща.
За Биргер това затруднение на Алде дойде изненадващо, защото той беше изпълнен със светли спомени от детството си във Форшвик и също толкова радост, задето почти всичко изглеждаше добре възстановено, точно както преди упландските вандали да го нападнат и осквернят.
Ставаше дума за наследството на Алде. Тя вече започваше да побелява, както и Биргер, а на тази възраст, ако не и по-рано, мислите лесно се запътваха към смъртта и това, което щеше да се случи с наследниците. Тя и рицарят Сигурд имаха две дъщери. По-голямата, Сесилия Алдесдотер, водеше благословено от Бога съжителство с Ардус Ибенсон. Грижеше се за сметките и книжата, а той бе главен ковач на Форшвик. Имаха син на име Ариф, и дъщеря — Мона, и двамата с важни задължения във Форшвик.