Другата им дъщеря, Улрика, бе съпруга на Ерленд Бенгтсон, от рода Спаре на север в Сьормланд, а затова и добре устроена.
Единственият син на Алде и Сигурд, Роланд, бе преминал през цялото тежко военно обучение във Форшвик, от пет до седемнайсетгодишна възраст, и прекарваше повечето си време в крепостта Лена. Както можеше и да се очаква, той най-много искаше да стане рицар като баща си.
Биргер изслуша търпеливо всичко това, което звучеше най-вече като светъл и хубав разказ как всичко е вървяло добре във Форшвик и не разбираше особено кога скъпата му приятелка от детството щеше да стигне до затруднението.
Когато обаче накрая тя сподели проблема, той му се стори толкова очевиден, че се засрами, задето не му е дошла и една-единствена мисъл в тази посока. Според закона целият Форшвик щеше да остане наследство на Роланд Алдесон — онова дете на Алде и Сигурд, което имаше най-малко разум и воля за това. При наличието на син, дъщерите не наследяваха нищо. Именно Сесилия Алдесдотер, съпругът и децата й можеха да продължат живота във Форшвик, младият Роланд би могъл да се отдаде на самото обучение, но нищо повече.
Като чу това, Биргер потъна в размисъл и малко разсеяно разказа, че някога се е заклел да не мине и ден, без да се сети за всички разсъждения на покойния си брат лагман Ескил как нови и силни кралски закони ще станат основата на едно по-добро и щастливо кралство. Беше спазил своята клетва. И въпреки това никога не бе забелязал тази грешка в закона, за която Алде така спокойно бе разказала. Законът обаче беше пределно ясен, не можеше да се заобиколи. Просто синът имаше наследствено право пред дъщерята.
Най-вероятно, разсъждаваше той, този закон беше свързан с по-старо време, когато наследството е можело да се състои само от земя и оръжието на бащата. Земята се обработваше от сина, също толкова естествено бе и той да поеме меча и шлема му. Сега обаче времената бяха съвсем други. Форшвик не можеше да се сравни с някакво шлемче и парче нива.
Пределно ясно бе, че това старо наследствено право трябваше да се промени. Ядосваше се, задето той и Ескил, който бе посветил толкова много нощи на законите, тяхната природа и извори, никога не бяха забелязали този пропуск. И все пак подобен закон не се променяше току-така, колкото и несправедлив и остарял да беше. Всеки тинг в страната се състоеше от мъже и можеше да се очаква те да бъдат единодушни, че е справедливо братът да наследява всичко, а сестрата — нищо.
Що се отнасяше обаче до Форшвик, имаше възможност да заобиколят закона, продължаваше да размишлява той. В кулата на крепостта Арнес си стоеше цялото богатство от злато, останало от многобройните добри години във Форшвик на търговия с близо и далеч. Оттам Роланд Алдесон би могъл да получи солиден дял, който да не го обиди по никакъв начин. В такъв случай Алде можеше, и наистина би трябвало, да прояви съобразителност и със завещанието си да подари самия Форшвик на Сесилия и мъжа й, Ардус Ибенсон. Само така можеха да бъдат сигурни, че мястото ще продължи да съществува за благото на рода.
Алде направи няколко безсилни възражения, не вярваше това да е възможно, понеже беше просто един хитър начин да заобиколят закона, Биргер обаче прогони това безпокойство — той със сигурност знаеше за по-груби извъртания на закона. Отдавна съществуваше неписаното правило, че всеки може да дарява от наследството си на църкви и манастири чрез завещание. Значи бе възможно да го правят и за собствения род. Биргер щеше да нареди на секретаря си да напише това завещание веднага, щом се върне в Нес, а след това щеше да го изпрати на Алде, за да го скрепи с печата си. Така делото щеше да бъде отметнато.
Отново се сближиха, и двамата съжаляваха, че не са имали благоразумието да го свършат много по-рано. Със задълбочаването на помирението им както с вино, така и със сантименталност, Биргер се заоплаква от грубостта на Сигурд, че не е пожелал да остане във Форшвик, понеже той идва. Все пак враждата им едва ли бе чак толкова голяма, запита той скръбно. Глупави думи под влиянието на алкохола бяха изречени преди много години. Но нали след това под моста беше изтекла много вода.
С просълзени очи я уверяваше, че иска да направи Сигурд кралски военачалник, тъй като той беше последният велик воин от времето на Арн Магнусон. Не би ли трябвало подобна чест да смекчи твърдоглавието му?
Алде не беше сигурна в това. Сигурд беше горд мъж и му беше трудно да се примири, че просто е син на освободен роб, когато всички в обкръжението му още от детството си във Форшвик не спираха да се хвалят със знатната си родова принадлежност. Трудно му беше да преглътне и факта, че всичките му деца бяха предпочели да вземат името на майка си вместо неговото и в момент на гняв и мъка бе признал колко го болеше, че синът му не е могъл да получи името Арн, на което се бе противопоставила Сесилия, нито пък Сигурдсон.