Като последно приготовление за това лято той изпрати юнкер Карл начело на сватбарите с Рикиса към крал Хокон, както и бе обещал. Придружаваха ги също и епископите Ларш от Скара и Магнус от Западен Арос. Тъй като той самият не можеше да отиде до Осло точно когато войната чукаше на вратата, Биргер все пак изпрати почетно количество конници заедно с Рикиса от стопанствата на Фолкунги в Източна Готаланд и Биелбо.
След това оставаше само да събере конницата в Западна Готаланд и да потегли на юг в очакване на единствената и решителна битка, която предстоеше. Следователно най-сетне се налагаше да отиде до Лена, за да се помири с рицаря Сигурд, който сред Фолкунгите бе най-висш главнокомандващ на всички конници в Западна Готаланд.
Тази среща се превърна в най-студеното разочарование в живота му. Рицарят Сигурд смяташе, че този път враговете бяха Фолкунги, при това не какви да е, тъй като много от тях идваха от Форшвик. А всеки от тази школа се бе заклел да не вади меч срещу друг като него. Следователно никой конник от Западна Готаланд не би могъл да последва Биргер в тази гражданска война между роднини и възпитаници на Форшвик.
Както и да се опитваше Биргер да го убеди, че това на практика не беше гражданска война, понеже врагът разполагаше най-вече с чуждестранни наемни войници във войската си, Сигурд остана неумолим.
Биргер се отчая до сълзи, опита да умилостиви рицаря Сигурд и да се помирят, но скоро осъзна, че е трябвало да помисли за това по-рано, тъй като приказките му за приятелство и много вода под моста, и други подобни заклинания сега не идваха в подходящия момент. Струваше му се, че в очите на рицаря Сигурд вижда как упоритата му съпротива срещу изправянето на възпитаници на Форшвик срещу други такива не се дължеше само на старата им взаимна клетва във вярност. Той си мислеше, че точно толкова ставаше дума и за ненужната и детинска вражда помежду им, която така и не бе успяла да бъде излекувана.
Тъй като нямаше време за губене, скоро му се наложи да се предаде и да настигне войската си в Квинеста. Пътуването се оказа мрачно. Много пъти беше побеждавал, понякога с оръжия, каквито никой не бе очаквал. Веднъж храната беше единственото му оръжие при освобождаването на Любек. Сега при последната битка в Тавастия най-важните му средства бяха рояци бедни заселници и милост. Само че както беше свикнал да побеждава с конница, никога дори и през ум не му беше минавало, че ще му се наложи да надвие армия от конници единствено с пехотинци. На пръв поглед това бе невъзможно.
По време на двудневното самотно пътешествие на юг той отново и отново чувстваше как всичко, към което се бе стремил в живота си, беше на път да му се изплъзне от ръцете. Най-накрая в кралството се бе възцарил мир, най-накрая имаше крал от Фолкунгите, най-накрая можеше да се заеме с големите закони за неприкосновеност. И въпреки това сега можеше да загуби всичко.
Може би нямаше да очаква и милост от победителите. Що се отнасяше до него, смъртта не му вдъхваше такъв голям ужас, само че го наскърбяваше мисълта какво победителите щяха да направят със синовете му, когато стигнеха северните провинции, радостно опиянени от победата, с главата на ярла, забучена на копие начело сред знаменосците.
Порази го и това, че една също толкова важна причина за бунтовниците да обърнат наопаки реда в кралството, колкото жаждата им за власт, беше и нежеланието им да се подчинят на новите мирни закони. Та нали те премахваха правото на младите воини да обикалят страната като грабители с подкрепата на закона. Може би бесният им гняв срещу него се коренеше по-скоро в това, отколкото в неколкократните му победи над техни роднини.
В миг на отчаяние, което го потопи дълбоко в черен мрак, той спря и слезе от коня си. Стоеше сам в една дъбрава сред равнинната местност на юг от Скара. Наблизо нямаше никого. Никой не виждаше отчаянието, страха или съмнението му във всичко, за което бе живял чак до тази последна езда към смъртта.
"Какво би ме посъветвал сега, ти, който имаш отговор за всичко, мой високопоставен приятелю кардинал Вилхелмус" — промърмори на себе си.
Около него беше съвсем тихо, само слабият вятър шумолеше леко в короните на дъбовете.
Силата вътре в него изведнъж го обля отново като ярост или както шлюзовете се пръскат напролет. Дори не можеше да си представи дали в него бе заговорил гласът на Бог или на свети Арн, или пък на кардинала, но си бе възвърнал цялата сила и решителност.
Прекръсти се и падна на колене. Кратката молитва, която изрече, го изпълни още повече с убеждението, че Бог не искаше да види как доброто губи пред самодоволството и егоизма в желанието на врага. Когато отново се прекръсти, посланието го изпълни като силен глас на Божия език: In hoc signo vinces!