— И за това си готов да си навлечеш цялата омраза, която ще последва от утрешната ти жестокост? — попита Сигурд, без да издаде с интонацията си дали се е оставил да го убеди.
— Да, точно така мисля — отвърна Биргер. — Всеки мъж на честта трябва да се грижи за следата, която оставя след себе си, бъди сигурен. Но ако си мисли човек така, може да се подмами от собствената си суета, защото по-важни от паметта за теб са делата ти и за какво са послужили. След победата утре ще наречем кралството ни Швеция от латинското Suecia — една дума и за Готаланд, и за Свеаланд. Ще сплотим кралството в сговор и сила и вече няма да питаме кой идва от Свеаланд и кой от земите на готите. Това ще бъде мое дело и може би много по-голямо и красиво от спомена за мен.
— Всъщност ти вярвам, Биргер — замисли се рицарят Сигурд и приглади настрана дългата си сива коса. — Вярвам, че делото ти ще се окаже много по-голямо и добро от славата ти. И все пак искам да те помоля за една услуга.
— Знаеш, че точно в този момент не мога да ти откажа нищо — бързо отвърна Биргер. — Ще се опитам да изпълня молбата ти, каквато и да е.
— В такъв случай те моля за разрешение утре след победата да си взема конниците и да се махна оттук, защото не искам да виждам какво мислиш да правиш тогава, дори и при условие, че вярвам в правотата на думите ти.
— Смяташ ли, че имам право?
— Да, макар да е тежко да се признае, Биргер. Мисля, че имаш право, но въпреки това предпочитам да не виждам как роднините ми умират утре.
Час преди разсъмване лагерът бе събуден от пробуждащите воини, които обикаляха и удряха железни триъгълници. Запалиха огън във всички поставки за факли и лагерът се раздвижи като огромен мравуняк.
Ярлът стоеше на върха на задния хълм при катапултите, които щяха да удавят врага в огнено море, ако всичко вървеше по план. Освен мъжете, които щяха да работят на машините, там горе бяха и епископ Кол, десет стрелци с арбалет за защита и двама стрелци с дълги лъкове и готови огнени стрели, както и няколко купички сяра и медни стърготини. В лагера задачите се вършеха спокойно и уверено, поредните каруци с работници без оръжия заскърцаха навън в нощта и скоро над четирите хиляди мъже, останали да победят или да загинат, започна да се спуска студена тишина.
Показа се първата светлинка на зората и звездите угаснаха една по една. Сега оставаше само да чакат и да се молят.
Ескадроните от Форшвик бяха потеглили в мрака още два часа преди разсъмване, тъй като в началото на дългия си заобиколен път трябваше предпазливо да вървят пеша. Отсъствието им правеше тишината още по-злокобна, понеже не се чуваше ни един пръхтящ кон от собствената страна, но пък много повече от другия бряг на реката, където врагът започваше да се строява за атака.
Епископ Кол трепереше, облян в студена пот. Никога не беше виждал голяма битка отблизо и вече се разкайваше, задето не бе приел предложението на ярла да се оттегли с някоя от последните каруци. Сега беше твърде късно и макар да не се боеше за живота си, той изпитваше още по-голямо безпокойство при мисълта за жестоките сцени, които предстояха. На този етап той разбираше много добре, че ярлът е заложил неприятен капан.
Щом стана достатъчно светло за стрелба, от другата страна на Севео прозвуча внезапен, пронизителен сигнал с рог и дълга огнена змия пропълзя по цялото продължение на отсрещния бряг. На светлината на огъня видяха как запалиха огромно количество стрели и ги насочиха нагоре. Със следващия сигнал небето пред тях се превърна в пламтяща светлина и първата вълна огнени стрели се изсипа над най-предните укрепления по речния бряг. Епископ Кол усети как сърцето му бие като ковашки чук в гърдите му, а слепоочията му пулсират. Напрежението заплашваше да го обори до припадък. Когато обаче погледна към ярла, доволната му, изкривена усмивка го поуспокои.
Изглежда засега всичко се развиваше точно според предвижданията на ярла. Вълна след вълна огнени стрели се изсипваше над предните редици в лагера, но никъде не се разпалваше пожар. Повечето стрели се забиваха в мокри кравешки кожи и угасваха със свистене. Някой и друг изстрел попадаше по-навътре в лагера, но бързи момчета с ведра вода и метли от елови клони ги угасяха. Огънят не се захвана никъде.
След като в продължение на половин час врагът напразно се бе опитвал да подпали лагера, той премина към следващата стъпка в плана си за нападение. На другия бряг настана страшно дрънчене — конницата и пехотинците се подреждаха на фаланги, същевременно стрелците се оттегляха, за да им направят място. При нов сигнал с рог се чу мощна врява, която епископ Кол не можа да разгадае и се принуди да се наведе към все още доволно усмихнатия ярл, за да попита.