Това беше звукът от хиляда или повече мъже, които едновременно навлизаха в реката, за да щурмуват укрепленията от другата страна.
Едва сега собствените стрелци с лъкове и арбалети започнаха да отвръщат и от писъците и воплите долу в реката епископ Кол разбра, че много врагове падаха още по пътя към брега. Нови пехотинци обаче се блъскаха изотзад през цялото време и така на нещастниците им оставаше само един път — напред към дървените стени, редути и палисади от другата страна.
Тогава Биргер заповяда да опънат и заредят трите катапулта с първите бъчви от това, което той наричаше гръцки огън. Отпред се чуваше мощен тътен от стенобойните машини на врага по дървените стени и Биргер заповяда на единия стрелец да изпрати стрела със сяра право напред през лагера, за да се забие от вътрешната страна на защитната стена. Силният, ярък пламък означаваше, че всички зад стените, където врагът се мъчеше да си проправи път, щяха да се отдръпнат. Никой от своите не биваше да остава там, понеже противниците скоро щяха да щурмуват.
Трясъкът от стенобойни машини, скърцащо и пръскащо се дърво ставаше все по-силен, скоро част от стената се огъна, а след нея и участък, дълъг близо трийсет стъпки. Откъм враговете се чуха гръмки, триумфиращи викове, те се изсипаха вътре и след два пронизителни сигнала с рог от другата страна долетя тътенът от конски копита, после от вода, прекосявана от стотици конници.
Ярлът беше заповядал на хората си да запалят фитилите на гръцкия огън и епископ Кол се страхуваше, че някоя от бъчвите можеше да избухне, преди да са успели да ги изстрелят. Ярлът обаче изчака хладнокръвно, почти докато първите вражески воини дойдоха в обсега на собствените му стражи стрелци, и чак тогава заповяда да стрелят и с трите катапулта, а после да ги заредят наново с най-голяма бързина. Тежките бъчви полетяха в миг — носеха се през въздуха едва ли не бавно и безобидно. Когато обаче се удариха в земята, те се пръснаха и разсипаха пламъци във всички посоки наоколо на височина колкото дърветата в местността. Вълна горещина удари в лицето епископ Кол и той се принуди да вдигне ръце, за да се защити.
Гледката пред него беше ужасяваща. От гърлата на стотици, може би хиляда мъже се надигаха сърцераздирателни писъци на болка и страх. Хора търчаха като горящи факли във всички посоки, преди да се свлекат на земята ревящи от болка, и пламъците да ги погълнат. Тогава вече и следващите три огнени бъчви бяха във въздуха и този път ги изпратиха по-далеч, така че огненото море се разля около конниците, които тъкмо напираха от другата страна. Гледката наистина би трябвало да съвпада с представите на човека за ада, мислеше си епископ Кол, а очите му се насълзиха от неизразимото страдание на мъже и коне, които лежаха, ритаха и пищяха в пламъците.
Тогава ярлът заповяда да изстрелят още една сярна стрела по посока на собствените стрелци с лъкове. Тя едва успя да се приземи с яркия си пламък, когато зашумяха хиляда опънати лъка, и скоро черен облак описа широка дъга нагоре и се спусна в ревящия хаос от разбягали се врагове в тотална, безнадеждна блъсканица долу при реката.
Откъм стрелците пристигна още един облак, а след това вече не се виждаха толкова много бегълци на път нагоре по другия бряг, само че отвсякъде долиташе най-ужасен вой от онези, които горяха, но смъртта още не ги бе спасила.
Сега ярлът спокойно нареди на един от стрелците да оваля насмолената си стрела в медни стърготини, да я запали и да я изпрати право нагоре в облаците.
Скоро към небето се издигна святкащ и съскащ син пламък, спря се като малка, грейнала звездичка и се обърна надолу.
Писъците на горящите и умиращите бяха стихнали, само неколцина изостанали врагове тичаха, подгонени от пеши стрелци или под обстрела на арбалети откъм бойниците по брега на реката. Отделни коне без ездачи търчаха напред-назад с подпалени опашки и гриви, с побелели от страх очи. Мощният огън насред лагера зад разрушените стени вече догаряше и щом изчезна, оголи плътен килим от черни човешки останки, където някои все още се гърчеха и се движеха сякаш бяха живи.
Тогава се чу далечен тътен, който епископ Кол първо сметна за буря. Когато обаче шумът прерасна в мощен грохот на другия бряг, той осъзна, че това беше фолкунгската конница, която нападаше вече жестоко измъчения враг.
В този миг ярлът го погледна и се усмихна, кимна и посочи към отсрещната страна.
— Онова — обясни той, — е музика за моите уши. Това са нашите, това са братята и роднините ми. Това е фолкунгската конница. Сега, скъпи епископе, можеш да благодариш на Бог за победата, ако искаш, защото всичко свърши.