Така вдовиците наложиха волята си в първата от стъпките, които бяха договорили в една дълга нощ с много бяло вино горе, в западната кула на кралския замък Нес.
Настъпи време на бездействие и мъчително очакване след като изпратиха послание до датския крал Валдемар Победителя с покорна молба от краля на готи и свеи да бъде сложен край на цялата вражда и мирът да бъде скрепен с брак между Рикиса и Ерик Кнутсон. Нямаше какво да направят в кралския Нес — нито на думи, нито на дело — преди да пристигне отговорът от Дания.
Във време на непоносимо очакване обаче слуховете се разнасят с лекота. Така в Нес се шушукаше за режима на вдовиците, което не допринасяше особено за честта на крал Ерик. Ето защо Сесилия Роса, Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва се бяха разотишли от приличие. Определиха, че е най-разумно да се срещат по-далеч от любопитни уши и зли езици и следващият път мястото щеше да бъде Улвоса.
Необичайна гледка посрещна вдовстващата кралица Сесилия Бланка и Улвхилде Емундсдотер, срещнали се по пътя според уговорката им, когато седмица по-късно пристигнаха в Улвоса със скромните си свити. Както яздеха през двора, между постройките изникнаха четирима от стражите на Улвоса, понесли мъж в копринени дрехи, който им се съпротивляваше. Без колебание или пазарлъци го замъкнаха до най-близката купчина тор и хвърлиха там псуващия и ритащ посетител в празнични одежди. Приятелките едва успяха да се съвземат от тази странна гледка, когато откриха Ингрид Улва пред вратата на главната къща. С груби и непристойни думи тя мяташе вещи една след друга по двора, между тях и нещо, наподобяващо тежка златна огърлица със скъпоценни камъни. Около нея прехвърчаха яростни искри.
Доброто й настроение обаче се върна бързо при вида на слисаните й приятелки съвсем близо до нея. Тя веднага направи знак на ратаите да поемат конете им и когато след малко се настаниха сред меките възглавници вътре в главната къща и им поднесоха вино, Ингрид Улва разказа през смях, че това вече бе третият кандидат за женитба, когото беше изпратила в купчината тор, и се надяваше вестта за този обичай в Улвоса бързо да се разнесе от ветровете на клюката. Улвхилде веднага възрази, че едва ли беше вероятно този слух да получи криле — по-скоро неохотни охлювски крачета, защото малко мъже, хвърлени в торта, биха изпитвали непреодолима необходимост да се хвалят. Тази мъжка истина доста ги развесели и малко по-късно следобед, когато Сесилия Роса пристигна с лодка от Форшвик и Ингрид Улва се принуди да разкаже всичко наново, те се смяха дори по-неудържимо.
Измежду четирите вдовици Ингрид Улва единствена все още бе на възраст да ражда нови синове. Само по тази причина сега именно на нея предстоеше да се сблъска с най-много неприятности покрай зажаднелите за ръката й кандидати. Това, че още не беше навършила тридесет зими, при все че имаше четирима синове и изглеждаше сякаш не бе родила нито един, със сигурност не намаляваше грижите й. За красотата на Ингрид Улва се говореше надлъж и нашир.
Останалите три вдовици можеха да се чувстват по-сигурни по този въпрос. Те не можеха да предложат нови синове, само богатство. От това обаче следваше и че никога нямаше да изпитат нуждата да придобият богатство чрез женитба, затова твърде много мъже в копринени дрехи никога нямаше да красят техните купчини тор.
За мъжете в кралството, поне от тяхна гледна точка, беше много по-лесно да си вземат за жена вдовица. Тогава не се налагаха точещите се преговори с алчни роднини, които размишляват над зестрата и подаръка на сутринта след първата брачна нощ, а мъжът и жената вземаха решение сами. Никак не изненадваше фактът, че мъжете повече налитаха на богати вдовици. По-трудно за проумяване беше какво ли твърдяха, че са способни да предложат в замяна на богатството, което възнамеряваха да пожънат. Тъкмо по този така неразбираем поне за двете Сесилии въпрос Ингрид Улва разказа духовито и не без неблагочестиви думи как мъжете първо бяха убедени, че никоя жена не е способна да живее без мъжки член, и второ — че непорасналите синове нямаше как да се възпитават без мъж в къщата.
Насмешката в очите й обаче угасна, когато изрече последното, и тя отново заискря от гняв, докато споделяше мислите си за тези рицари от купчината тор, които си въобразяваха, че могат да заемат мястото на Магнус Монешьолд, смятаха се за достойни да поемат внуците на Арн Магнусон и да ги обърнат всичките в търтеи и лентяи, които пият по сватбите и играят хора. Тя самата имаше съвсем различни планове и твърдеше, че вече вижда в бъдещето какво ще стане, ако се грижи за възпитанието на момчетата си без някой разгонен ленивец до себе си. Тези деца, твърдеше тя, ще станат мъже, чиито имена ще се помнят дълго като това на Арн Магнусон!