Ярлът и знаменосецът му прекосиха Севео чак по обед и отидоха в лагера на врага, където работата по разчистването вече бе доста напреднала и от погребалните клади се издигаше гъст черен пушек.
Победата обаче не беше толкова лесна и очевидна, колкото изглеждаше, когато конните отряди от Форшвик пристигнаха с гръм. Срещнаха много по-свирепа съпротива от очакваната. Отчасти доста от наемните чуждестранни конници бяха успели да се върнат, преди да навлязат в огненото море и да ги посрещнат бегълци и подпалени. Отчасти бяха и два пъти повече, отколкото Биргер бе предполагал.
Впоследствие главнокомандващият им се беше оплакал, че ненужно са протакали битката толкова много, но обяснението му беше, че чисто и просто бе подценил облечените в синьо конници, които бяха нападнали, понеже размирниците бяха разполагали със значително повече хора, следователно трябваше да спечелят с лекота.
Биргер също се бе провинил в подценяване, не беше сполучил да се сдобие с ясни сведения за точния брой на конниците от другата страна. Беше измамен от същата хитрост, която той самият многократно бе прилагал — да остави една малка група от собствената конница на показ, а по-голямата част да скрие от очите на врага.
И така, той не беше изпратил младия Роланд Алдесон към една елементарна победа, каквото бе намерението му. Роланд бе попаднал насред превъзхождащо ги множество силезийски конници, доста здраво защитени с немски брони от вида, който едва през последните години бяха започнали да употребяват на юг.
Все пак обаче Роланд и командирите му скоро бяха преодолели трудностите си, бяха извели наемните конници на откритото поле, като се бяха престорили, че бягат от тях, а после ги бяха надвили, съумявайки по-добре и преди всичко много по-бързо да се преподредят в линии за атака и по-малки групи, между бягство и нападение.
Биргер се позасрами, когато се натъкна на рицаря Сигурд вътре в лагера, където държаха пленниците Фолкунги, и узна какво се бе случило. Сигурд обаче набързо сложи край на извиненията му — в крайна сметка с Божия помощ именно синът му Роланд се бе превърнал в онзи възпитаник на Форшвик, който бе осигурил победата. Няколкото кървящи драскотини и рани бяха евтина цена за такава чест.
Сега обаче наближаваше мигът на раздялата им, твърдеше Сигурд. В една от по-големите палатки седяха пленници с вързани ръце и изискваха да започнат преговори с победителите си. Тъй като очевидно не схващаха какво ги очаква, те бяха силно възмутени и обидени, задето са ги завързали като обикновени пленници. Най-гласовити бяха Кнут Магнусон, който се наричаше крал, и Кнут Фолкесон, който се представяше за негов ярл. Другите, Филип Ларшон и още четирима мъже от заговорническия съюз на юнкерите, изглеждаха по-тихи и предпазливи.
Всички наемни войници седяха и чакаха в една от по-големите кошари, много от тях си говореха и се смееха безгрижно. Наглед бяха между седемстотин и осемстотин оцелели или леко ранени.
Биргер не бе споменал пред рицаря Сигурд какви намерения имаше спрямо заловените наемни войници, а те самите изглежда смятаха за дадено, че, както обикновено, просто щеше да им се наложи да преминат на страната на победителите или да предадат половината от заплатите си според обичая, а след това да потеглят за вкъщи. По този начин се отнасяха с мъжете, които воюват за хляба си, понеже никога нямаха зъб на никого, следователно и не можеха да бъдат врагове на победителите си.
Биргер беше решил да подари живота на един от всеки десет. По този начин жалката група оцелели щеше да отнесе у дома едно много ясно послание. Тук на север никаква милост не очакваше наемниците. Никой следващ бунтовник нямаше да може да си купи нова войска от южните земи вместо онази, която не успява да събере в собствената си страна.
От размирниците пък никой нямаше да оживее. Пред палатката на заловените роднини сложиха каменен блок за палача.
Като видя това, Сигурд стана още по-нетърпелив да се махне със своите конници от Форшвик. Биргер заяви, че няма възражения, но все пак помоли рицаря преди това да строи всички ескадрони по ливадите, където най-вече младият Роланд бе извоювал победата.
Там пред всички роднини той заповяда на юнкер Роланд да слезе от коня си, да пристъпи напред и да падне на колене пред своя ярл. След това извади тамплиерския меч на Арн Магнусон, вдигна го на слънчевата светлина, а златото по рицарския кръст и тайнствения надпис проблесна и залъщя.