Сесилия Роса влезе за момент в стаята си и започна да разучава календара — нещо непознато за повечето хора дори във Форшвик. Малко след това бе готова да покани в рицарската зала другарите на покойния си мъж, които бяха и нейни приятели, за да разчепкат всички на пръв поглед непреодолимите проблеми. Според нейните сметки спокойно можеха да изпълнят и двете спешни задължения, едното от които сега заплашваше да попречи на другото.
Корабът на Ескил Магнусон по няколко пъти на ден кръстосваше Ветерн между Форшвик и бързеите Му, а лодките му винаги бяха в движение между Форшвик и Венерн на запад и между бързеите Му и Линшьопинг на изток. Във Форшвик непрекъснато произвеждаха желязо и кожи, варовик, тухли и сушена риба, семена за посев и брашно и какво ли не още. Ако част от търговците се забавеха и запасите в градеца се натрупаха известно време, това нямаше да предизвика чак такъв безпорядък, че да не успеят да се справят отново.
Четиридесетте конници можеха да заминат за Линшьопинг предварително, защото без проблем щяха да потеглят сами, веднага щом слязат от другата страна на Ветерн. След това щяха да пренесат хората и дрехите за коронацията с каруци и лодки до Улвоса, а тези, които имаха сили — направо до Линшьопинг.
Когато Торгилс Ескилсон и хората му пристигнаха във Форшвик, той самият продължи с лодка, докато мъжете и конете му останаха да се подготвят в очакване останалите да се завърнат от коронацията, за да потеглят към Льодьосе и да посрещнат булката. Достатъчно време оставаше за пътя дотам, така че да пристигнат два дни след Петровден. Това, което отначало изглеждаше като огромно бреме, ръцете на Сесилия Роса превърнаха в лека задача.
Биргер пристигна в Линшьопинг с първите конници от Форшвик и като намери пътя до кралския замък на другия бряг на река Стонго, му съобщиха, че беше определено той да спи в самия замък, докато воините в компанията му щяха да нощуват в един палатков лагер извън града. Той остави коня си в обора и изпита немалка гордост, когато кралските ратаи веднага забелязаха, че това е млад жребец от най-благородната раса на Форшвик — със сребриста грива и високо вдигната опашка, и лъскаво черно-кафяво тяло.
Когато стигна в указаното му таванско помещение, откри десет празни постели покрай стените в мухлясалата, усойна стая и осъзна, че е изпреварил останалите гости, които щяха да нощуват там.
Той имаше богат опит с миризмите и звуците, които се появяваха в една зала, ако там спят много мъже, затова избра мястото най-близо до отвореното прозорче. Разопакова дисагите си и простря дрехите си и наметалото на Арн Магнусон върху постелята. До тях постави новоизлъсканата си броня и меча на дядо си.
Беше ходил в града твърде рядко, мислеше първо да остави всичките си принадлежности в стаята и да излезе да види какво става из Линшьопинг. Изведнъж обаче забеляза как слабата светлина от прозорчето осветяваше меча и наметалото и се разколеба. Виждаше се блестящ син цвят, какъвто дори небето не може да наподоби, а лъвът на гърба на плаща беше извезан със златни конци и черна коприна, изглеждаше като жив, сякаш се движеше на светлината. Ноктите му бяха извезани със сребърен конец, както и трите линии косо през герба. Езикът на лъва бе кървавочервен, а също и трите тамплиерски кръста — знакът на Арн Магнусон, по който всички от далеч познаваха, че се приближава именно той, а не друг Фолкунг. Това наметало беше най-умелото и красиво дело на Сесилия Роса, коствало й дълги години на старание и молитви.
Самият Биргер щеше да го носи само на коронации или сватби, но с право и чест, защото го беше наследил. На всяко друго място би станал за смях, би се изложил на подигравки и враждебни шеги, защото това би означавало високомерно да се появи с чужд символ.
Той се позамисли какъв собствен знак би прибавил към лъва един ден — нещо, което показваше, че това е не друг, а Биргер Магнусон. Дядо му имаше трите червени тамплиерски кръста, напомнящи полски цветя, на които някой е оскубал всички венчелистчета освен четири. Баща му беше избрал сребърен полумесец, Биргер Бруса — франкска лилия. Какъв обаче щеше да бъде знакът за Биргер Магнусон?
Той замечта за дракони и мечове или пък кръстосани златни стрели, без обаче да бъде убеден, че трябва да е точно такъв.
Изведнъж се засрами от детинщините и честолюбието си и реши да излезе навън. Погледът му обаче отново попадна върху меча, защото докато си фантазираше, слънцето беше успяло леко да се поизмести и сега блестеше в златния кръст. Отначало мисълта му съвсем се парализира от златната светлина, после решително стисна зъби, свали форшвикския меч, който беше носил по време на пътуването, и набързо си сложи колана с тамплиерския меч. В същия момент прозря, че баба му беше напълно права, когато отбеляза колко голям и тежък е все още за него. Въпреки това той никога нямаше да посмее да остави този меч в чужд дом. Не можеше и да седи тук в тъмната стая и да чака коронацията на следващия ден. Искаше ли да види града, трябваше да вземе меча със себе си.