Навалицата се сгъсти веднага след като премина моста и застана на другия бряг на реката. Много хора бяха пристигнали за коронацията, не всички с почтени намерения. Улиците между дървените къщи бяха тесни и мръсни. Навсякъде говореха на висок глас, пияници вдигаха шум, налагаше му се да внимава къде стъпва с тънките си кожени обувки, защото земята беше осеяна с купчини изпражнения — дори не знаеше дали от кучета, свине или хора. Под наметалото си носеше обикновени дрехи за път: светлочервена риза от еленова кожа и панталони от телешка. Ако бяха само тези дрехи, никой не би му обърнал внимание, но разхождайки се насред града с гол меч и фолкунгския лъв, извезан в злато на гърба му, той привличаше погледите повече, отколкото му се искаше или дори осъзнаваше. Млади жени отправяха към него думи, които му беше трудно да разбере, но усещаше, че са непристойни. Откъм многобройните палатки за бира и сергиите му махаха мъже и искаха да го почерпят. Тръгна да върви с очи, неотлъчно втренчени напред, но скоро градът му се стори непоносим, заби поглед в земята, за да избягва нечистотиите, и забърза обратно по посока на замъка и рекичката. Отначало това съвсем не беше лесно през тълпата и струпаните къщи, но той помнеше къде беше слънцето, когато беше излязъл, и така успяваше да се придвижи напред, дори и с неотклонно насочен към земята поглед. Случи се обаче така, че без да иска, блъсна някакъв сивокос мъж с черно-жълто наметало. Той се извърна разгневен, стисна го здраво около брадичката и поиска извинение за несръчността му. Биргер плахо помоли за прошка, но веднага получи плесница и подигравателен смях от наобиколилите го, които сега го наричаха нахалник и недорасъл юнкер, а също и други неща, които не разбираше. Изчервен, той сведе глава още по-ниско, обърна се и си тръгна. Не беше стигнал далеч, когато същият мъж го настигна с бърза крачка, хвана ръката му, падна на колене и отчаяно замоли за прошка. Объркан, той прие извинението му и се запрепъва напред.
Не му беше по вкуса това, което успя да види от града, а и никой преди не му беше удрял плесница. Мислеше си, че гражданите са луди.
Като прекоси моста и се върна в замъка, откри, че вече много гости бяха пристигнали и на двора издигаха палатки за бира. Не разпознаваше никого и отначало се опита да си внуши, че е изморен от пътуването и би било добре да се качи за малко в спалното помещение. Слънцето обаче все още грееше нависоко и той с неохота прозря, че нямаше никакъв смисъл да се опитва да заспи толкова рано. Вместо това влезе в една от палатките за бира, където един кралски готвач го измери с поглед кратко, но строго, преди да му поднесе голяма чаша на една от дългите маси. Известно време пи внимателно и бавно, докато дойдоха трима млади мъже в ризи с цветовете на Ерик и любезно го помолиха за разрешение да седнат на свободните места около него. Той не отговори, понеже тъкмо отпиваше, но им направи знак с ръка, че са добре дошли. Веднага щом тримата получиха бирите си, заговориха за лов и повече не обръщаха внимание на Биргер. Пиеха бързо и докато той успее да привърши чашата си, те вече бяха на по трета. Когато единият забеляза колко слаб пияч е, дойде и първата подигравка. Той се ядоса, но се овладя и реши, че е получил достатъчно плесници за един ден, дори за цял живот. След една подигравка обаче лесно идва друга, и когато тримата младежи от рода на Ерик заговориха многозначително за мъжеството, което се изразява в дръзкото и обилно пиене, той остави почти празната си чаша, стана и им обърна гръб. Очакваше нови подигравки, но за негово облекчение в палатката отзад настана пълно мълчание докато излизаше.
Повървя из двора, погледа пристигащите коне, отби се при собствения си кон в обора, поговори му, и опита по всички възможни начини да изглежда все едно не беше сам и несигурен как трябва да се държи.
Един от облечените в черно кралски слуги, които помагаха на трапезата, го спаси от бездействието, като учтиво го хвана за ръката и попита дали той е Биргер Магнусон от Улвоса. Младежът потвърди обезпокоено и получи съобщението, че кралят го вика и трябва да отиде в стаята преди голямата рицарска зала, да седне там и да чака сред други призовани. Той веднага се поклони и се отзова, както го бяха учили във Форшвик.