В преддверието на рицарската зала седяха главно възрастни мъже, повечето от тях воини, което лесно се забелязваше по отсечените кокалчета, липсващите пръсти и бледите белези по лицата. Биргер влезе предпазливо и се опита бързо да седне близо до вратата, надявайки се да остане незабелязан. Напразно. Един от посивелите воини, седнал в другия край на стаята току до вратата на рицарската зала, му извика, че едва ли има работа там — това е преддверието на краля, а по каквото и дело да е дошъл, първо трябва да се представи, като влиза сред мъже. Биргер поруменя и се извини, произнесе името си високо и ясно, поне така си мислеше той, и вероятно повечето в стаята го чуха. Старият сивокос воин в далечния край на продълговатата пейка сложи ръка зад ухото си и му изрева да говори високо като мъж, не да шепне като девойка, освен това да стои прав, когато говори с мъже.
Биргер се изправи бавно и несигурно, пое си дълбоко дъх и опита да събере смелост. После каза името си с прекомерно силен глас.
— Аз съм Биргер Магнусон от Улвоса, син на Магнус Монешьолд! — извика той.
Отначало в стаята настана пълно мълчание, но изведнъж възрастният мъж с ръката зад ухото грейна и прихна в сърдечен смях, после стана и отиде да прегърне Биргер.
— Ти язди при Гестилрен с герба на военачалника, негов внук си, а се промъкваш сред роднини като монахиня! — засмя се старият воин. — Е, значи сме близки роднини — аз съм Карл Биргерсон от Биелбо, но ми викат Карл Глухия. Както и да е. Веднага ела и седни до мен, юнкер Биргер!
С тези думи Карл обгърна с ръка младия си родственик и бавно го поведе през стаята, а всеки ставаше на крака да поздрави младежа, който беше внук на Арн Магнусон.
Положението му обаче не се подобри особено, като седна близо до вратата на краля, мислеше си Биргер. Старият му роднина имаше навика да разговаря по начин, който никак не подхождаше на млад и стеснителен човек, тъй като изреваваше всеки въпрос и всеки отговор.
— А как вървят делата на скъпата Сесилия Роса във Форшвик! Говори се, че Ескил Магнусон печели по златна монета на всяка лодка, но поне една сребърна остава във Форшвик!
— Добре ли е със здравето рицарят Бенгт? Още ли е същият здрав боец?
— Жътвата в Улвоса беше ли добра както при всички нас тази година и смята ли Ингрид Улва да си вземе нов съпруг!
Биргер се потеше и гърчеше като червей на кука при тези въпроси, които според него не засягаха нито роднини, нито потомците на Ерик в стаята. Освен това в някои случаи той изобщо нямаше разумен отговор — например за плановете на майка му за нов съпруг. А отвърнеше ли твърде тихо, мощният, но глух Фолкунг от Биелбо изреваваше въпроса си отново.
Страданието му приключи по неочакван начин. За всеобщо удивление той се оказа първият, когото повикаха да влезе при краля, щом си тръгна някакъв посетител.
Двама от облечените в черно пажове го преведоха през дългата зала, където на почетните места седяха кралят, ярлът му Фолке и един епископ, чието име Биргер не знаеше. Всички маси бяха отместени до стените, а пред владетеля и хората му нямаше място за сядане. На голямата маса пред тях бяха наредени епископският кръст, мечът на ярла и кралската корона, обградена от два златни скиптъра.
В този момент, за първи път откакто беше пристигнал в града Линшьопинг, Биргер се почувства уверен как трябва да се държи. Познаваше краля. И двамата присъстваха на победата при Гестилрен, въпреки че не бяха се срещали след това, освен на помени. Биргер извървя непоколебимо целия дълъг път до тях, поклони се, опря лявото си коляно на пода и в тази позиция зачака кралят да му разреши да се изправи.
Нищо такова не се случи. Наместо това Ерик се втурна и заобиколи масата, издърпа Биргер и го прегърна.
— Юнкер Биргер, радваме се да ви видим здрав и читав след цялата изживяна мъка — поздрави го кралят и направи няколко крачки назад, за да се престори, че разглежда строго младия си посетител. — Приличаш на дядо си, Биргер, макар очите ти да са кафяви като на майка ти, и да имаш много от нейния цвят в косата. Е, не се обиждай, че тази среща ще бъде кратка. Навън ни чака цяла пейка мъже и всеки се надява на различни неща. Този път ще ти кажем набързо това, което имаме да съобщим, ако не го намираш за неучтиво от наша страна. Кажи?
— Ваше величество ме е повикал. Аз съм Фолкунг. Ние, Фолкунгите, сме се били и сме проливали кръв до вас, заклели сме ви се във вярност. Каквото реши кралят ми, подчинявам се — отвърна Биргер с уверена лекота.