И двамата едновременно уцелиха противниковия щит точно в центъра. Тогава теглото и балансът на рицаря Бенгт станаха причина Биргер пак да се намери на земята, само че този път падането изглеждаше по-опасно — беше отхвърлен право назад и се приземи по гръб и тил. Рицарят Бенгт бързо обърна коня си, скочи от седлото, захвърли шлема си, втурна се към Биргер и предпазливо изхлузи шлема му. Съзнанието на момчето беше замъглено и силната светлина го заслепи, щом откриха лицето му, затова отначало не беше сигурен къде се намира.
— Всичко наред ли е, юнкер Биргер? — попита рицарят Бенгт угрижено.
— Не се чувствам по-зле, отколкото заслужавам — отвърна той и направи опит да се усмихне мъжествено кисело. — Поздравления за добрия ти късмет, рицар Бенгт — продължи с по-широка усмивка.
— С такъв ужасяващ противник се иска малко късмет — засмя се и рицарят Бенгт, като издърпа Биргер, който успя да се задържи на крака, макар и несигурно.
Играта свърши както беше редно. Никой не можеше да се противопостави на рицаря Бенгт и той победи, без да го повалят нито веднъж — една необичайна чест във Форшвик, където противниците бяха най-добрите в кралството.
Когато Биргер свали доспехите си и ги окачи на мястото с неговия номер в обора, главата го болеше и се чувстваше по-смазан, отколкото бе очаквал. Гръдният му кош беше защитен от ризница, стоманени плочки и дебел слой филц, и все пак по гърдите му бяха избили големи синини. Не страдаше особено от това — всички във Форшвик бяха привикнали на синините. Вместо това си мислеше, че навярно малко биха се задържали на седлото след такъв силен удар.
Като излезе от обора във всекидневните си дрехи, трима негови приятели от детството го очакваха. Това бяха Ибен Арду, Йоханес Яковиан и Матеус Маркусян. Поздравиха го със сърдечно потупване по гърба и утешителни думи, задето единствен той бе успял да остане на седлото след сполучлив удар на рицаря Бенгт. Хубаво беше, че поне един от младите бе успял да се отличи. Биргер мърмореше, недоволен, че толкова рано му се е паднал точно рицарят Бенгт, може би срещу друг щеше да се представи по-добре. Приятелите му обаче махнаха с ръка през смях и се пошегуваха, че едва ли щеше да бъде по-голям късмет да се изправи срещу някой друг от посветените рицари. Дори и да беше станало така, Бенгт пак щеше да го чака накрая.
Всички от Форшвик, млади и стари, знаеха повече за военните игри от другоземците, но от четиримата приятели само Матеус Маркусян наистина изгаряше от интерес, понеже караше последната си година в училището за бойци на Форшвик. Опита се да се промъкне на арената, надявайки се зоркият поглед на рицаря Одвар да не го открие сред толкова много мъже, облечени в едни и същи цветове. Уви, сгреши. Рицарят веднага го разпозна и препречи пътя му с копието си, точно когато Матеус смяташе за удобно да го заобиколи.
Ибен Арду работеше по половин ден в стъкларската работилница, а през зимата и повече. Останалото си работно време изкарваше при медникарите, чието изкуство беше повече сарацинско, отколкото скандинавско. Йоханес Яковиан вървеше по стъпките на баща си и се занимаваше със зъбци, колела и триони. И ето, напомни на Биргер, че още не е намерил време да му покаже новите триони и на какво бяха способни те, а Биргер засрамено се извини, задето е бил твърде зает, откакто се бе върнал във Форшвик, но сега имаха предостатъчно време.
Четиримата приятели се запътиха към дъскорезниците. Разговаряха весело и веднага се върнаха към езика от детските си години, примесил в пълна каша скандинавски, арабски, саксонски и латински. За тези, които не живееха във Форшвик, това наподобяваше таен език.
В дъскорезниците бе настъпила голяма и забележителна промяна. Преди трионите не можеха да се въртят по-бързо от воденичното колело, на чиято ос бяха закрепени. Трудността на бавната работа идваше от това, че трионите се нагорещяваха твърде бързо и се налагаше да ги охлаждат с вода, която изливаха с ведра отгоре им. В резултат от това пък дървото се разваляше.
Сега обаче времето беше намалено наполовина, понеже колелата се въртяха закрепени на по-тънка ос от ковано желязо с малки, набраздени ремъчни колела, завъртани от колелата на един от дебелите въртящи се дънери. Тези пък на свой ред бяха толкова високи, че стигаха чак до тавана на дъскорезницата. Между големите и малките колела бяха опънали кожени ремъци. Като по чудо голямото, бавно колело предаваше енергия на малкото, а тя се превръщаше в светкавична скорост.