Ето че дойдоха четири жени в разкошни наметала. Яздеха една до друга, без да бързат, и черните им коне със сребристи гриви пристъпваха гордо, като вдигаха високо крака на всяка крачка. Едната жена в средата носеше кралска корона, а тази в края до нея водеше бял кон с червена наметка, извезана със сребро и множество украшения.
Спряха току пред кейовете. Жената с кралската корона слезе първа от коня, и то с лекота, която учудваше, предвид понапредналата й възраст. А дори короната на главата й не се поклати.
Така слязоха и останалите жени и заведоха белия кон в датски цветове на най-големия кей. И четирите вървяха смело, широко усмихнати. Жената с кралската корона излезе напред и извади хляб изпод синьото си наметало.
Тогава по-големият датски кораб хвърли на земята въжета, които пристанищните работници се осмелиха да вземат след известно колебание — от уплаха всички бяха избягали зад дървените стени на тържището веднага щом бяха чули приближаващите конници. Когато изтеглиха кораба до брега и жените на пристанището можеха да разговарят с мъжете на борда, кралицата ги поздрави с добре дошли.
— Аз съм кралица Сесилия Бланка, съпруга на крал Кнут Ериксон и майка на крал Ерик Кнутсон — започна тя с висок и ясен глас, какъвто малко бяха очаквали от една старица. — Със себе си водя честни жени от страната на готите и свеите, която на чужд език вие наричате страна на свеоните. Дошли сме да поздравим госпожица Рикиса и да я заведем в брачното ложе защитена сред приятели.
Чак тогава се показа и Рикиса. Пристъпи към парапета като колебливо и боязливо, но любопитно теленце и се заоглежда сред мъжете наоколо си, които не бяха съумели да дадат някакъв отговор — изглежда никой не знаеше кой е най-знатният и нему подобава да говори, нито пък какво се казва в такива случаи. Наместо това раздадоха отсечени заповеди да избутат напред едно мостче.
Рикиса от Дания носеше дълго, кървавочервено наметало, а под него — бяла рокля от онзи плат, който се наричаше коприна и pellum gullskotum, защото златна нишка рисуваше сложни мотиви в копринената тъкан. На челото си имаше златна корона с тънка лента, а светлата й коса падаше дълга и разпусната върху раменете й и хермелиновата обшивка на червеното наметало.
Изтикаха напред тясно и нестабилно мостче. Рикиса малко се поколеба, преди да събере кураж и да забърза към кея с леко несигурни стъпки. Там я посрещна Сесилия Бланка, която първо я взе в обятията си, а след това й предложи от хляба, като извади и малко сол. Рикиса удивена си взе от даровете, преди останалите три жени във вдовишки воали да я запрегръщат наред.
Тогава на брега почти неохотно слязоха шестима мъже в датските кралски цветове и един епископ, облечен в черно. Поздравиха четирите вдовици учтиво, но хладно, и се огледаха смутено, сякаш търсеха да поздравят още някого. Мъжете от Форшвик обаче си седяха на седлата и окото им не мигваше, не показваха намерение да слязат от конете.
Датчаните обясниха, че ще заведат госпожица Рикиса при шведския крал и Сесилия Бланка веднага повика с ръка младежите с коне за гостите. Когато обаче знатните датчани ги видяха, смръщиха чела и споделиха, че всички те са с благороден произход и затова са свикнали да пътуват с кола и кочияш. Сякаш не можаха да повярват на ушите си, когато Сесилия Роса направо и без пазарлъци съобщи, че това, което се предлага, са коне и седла.
Рикиса насмалко щеше да избухне в плач, като видя, че въпросът наближава да прерасне в кавга.
— Не си сама, скъпа моя Рикиса — наведе се и й прошепна Сесилия Роса. — От опит знам, че тези думи са най-голямата утеха за едно младо момиче в труден момент. Ние сме жените на кралството и ще те заведем защитена при съпруга ти. Тези силни конници наоколо се подчиняват на най-малкия ни знак.
— Благодаря ти, благородна госпожо — отговори Рикиса и хвърли още един обезпокоен поглед към господата от свитата си, които не изглеждаха склонни да продължат пътуването, ако се наложи да яздят. — Дошла съм, защото се подчинявам на волята на брат си и ще направя всичко, което се очаква от мен, светата Божия майка да ми е на помощ. Но дори аз ли няма да получа кола и кочияш?
От гняв или високомерие, датските господа и епископът се върнаха на кораба и наредиха да смъкнат на брега багажа на госпожица Рикиса. Форшвикски слуги веднага го занесоха при товарните коне. Тогава кралският датски кораб се отдели от сушата и бавно се насочи към реката. Рикиса обезпокоена погледна назад към отплаващите си сънародници, а Сесилия Роса отново я прегърна утешително, докато зад гърба си даде знак на Ингрид Улва да доведе бялата кобила.