Рикиса се колебаеше и местеше умолителен поглед от първата до последната от четирите вдовици, в чиито ръце бе изоставена.
— Това е по-добро от кола и кочияш — обясни вдовстващата кралица Сесилия Бланка. — Виж какъв добродушен кон ти предлагаме, Рикиса!
— Но аз съм кралска сестра, винаги пътувам с кола и кочияш — отвърна тя и се втренчи недоверчиво в бялата кобила. — Как ще се справя с такъв дълъг път, яхнала кон като мъж?
— Не като мъж — изкикоти се Сесилия Бланка дружелюбно, — а като една от нас. При цялото ми уважение, благородна моя, аз съм кралица и яздя. С мен са най-скъпите ми приятелки, които ще станат и твои, и всички ние яздим. Такъв е обичаят в страната, в която сега ще те направим кралица. Само стой близо до нас и всичко ще бъде наред.
Рикиса разбра, че друг избор нямаше, и безпокойството й изчезна, или пък може би надменността й. Вместо това насмалко да избухне в смях. При краткия знак с ръка на Сесилия Роса веднага дотича младият конник Емунд и вдигна сключените си ръце, за да стъпи Рикиса и да се качи на седлото, докато Ингрид Улва държеше коня, а Сесилия Роса помагаше да оправят стремената и поводите.
При все че ездата й изглеждаше някак несигурна в началото, скоро тя започна да се справя по-добре. Дневните походи бяха кратки, теренът — удобен, а времето остана хубаво.
Когато Рикиса на третия ден стигна брега на Ветерн, откъдето щеше да я вземе кралският кораб за последната част от пътешествието до Нес, тя беше в много добро настроение и без свян се шегуваше с тъжната си участ. По пътя имаха да си говорят за доста повече неща от правилната езда и Рикиса се чувстваше спокойна и убедена, че вече се е сдобила с четири добри приятелки, на които можеше да довери всичко, а и те, изглежда, щяха да я подкрепят във всяко начинание.
Само че докато плаваше през Ветерн сред лукави норвежки моряци, тя пребледня отново и страхът й се върна. Сега отново, отначало незабележимо като първия тънък есенен лед, я налегнаха мислите, които беше успяла да прогони с помощта на дружелюбните и весели вдовици, с шеги и закачки, но също и със сериозни разговори за живота на младите жени в манастира, който ги сближаваше всичките.
Скоро щеше да се изправи очи в очи с онзи воин и крал, на който беше подарена в замяна на мира, търсен от брат й по простата причина, че се налагаше да се погрижи за друга война.
А такъв мъж и крал, мислеше си тя, който два пъти е надвил войските на Валдемар Победителя, едва ли е особено красив наглед. Забранените мисли преминаха през главата й като студен повей, тя се загърна в плаща си и се сгуши до дъските на корабния нос, където й бяха направили място норвежците.
Когато я взеха от манастира без предупреждение, тя наистина се надяваше, че я очаква нечие брачно ложе, но не при чуждестранен крал, както бе станало със сестра й, изпратена в кралството на франките. Рикиса имаше скъп приятел в рода Виде и до последния момент, когато застана пред секретаря на брат си, си въобразяваше, че той е избраният. Толкова по-голямо се оказа разочарованието й и в миг на мрачно отчаяние обмисляше най-тежкия грях — да отнеме живота си. Воин горе в студения Север би бил последната й надежда пред самата смърт. Като малка птичка на пърхащи крилца над водната повърхност профуча мисълта да се хвърли през борда в студената синя вода. Веднага обаче прозря, че норвежците на кораба вероятно отговаряха с живота си за нея и сигурно щяха да я извадят доста лесно и бързо.
Насили се да мисли за хубави неща, за веселите вдовици, с които беше яздила, разговаряйки радостно и разумно в продължение на няколко дни, и се загърна още по-плътно в наметалото си.
На брега при Нес чакаше крал Ерик, облечен в плаща си за коронацията, с корона на темето. Езерото Ветерн беше спокойно и в кулата на замъка отдалеч бяха забелязали пристигащия кораб.
Още на втората нощ след коронацията си крал Ерик се беше разделил с всичко, за което се пееше в безсрамни песни за мъжа и жената. Все пак го утешаваше това, че жената в кораба, който тъкмо спираше на пристана, поне не беше някоя дърта вдовица. Безпокойството му обаче беше голямо. Усети, че сърцето му бие буйно, както преди битка, когато копията се свалят наполовина и нападателната линия тръгва напред в тръс.
И двамата така приятно се изненадаха при вида на другия, че на мига невъзпитано се хвърлиха в прегръдка, без да се смутят ни най-малко или пък да се почувстват принудени да го направят от приличие. Никой от тях в този момент не би могъл да изживее по-добра изненада.