II
Щом във Форшвик пристигна вест от манастира Рисеберя, че Алде Арнсдотер смята да се завърне при майка си, Сесилия Роса почувства полъха на щастието за първи път от година. Тя изпълняваше задълженията си старателно и съвестно всеки ден от зори до здрач. Корабите пристигаха на пристанището на Ветерн, а речните корабчета напускаха Викен винаги в еднакъв ред, сякаш нищо особено важно не беше смутило живота във Форшвик.
Всъщност светлите дни за Сесилия Роса приключиха, когато любимият й Арн почина след дълга и трескава борба с раната си от Гестилрен. След това Сесилия вършеше всичко, което се изискваше от нея, механично, като насън, сякаш не беше самата тя, а гледаше друг човек отстрани. Сесилия Роса грохна бързо, след като погребалното шествие се прибра от Варнхем, бирата за помена бе изпита и гостите най-сетне напуснаха Форшвик; оставаше всичко да си тръгне по старо му.
Тя започна да размишлява — най-вече върху непонятната воля на Дева Мария. Защо, питаше се Сесилия Роса, смъртта трябваше да я раздели толкова скоро от Арн, когато най-накрая бяха получили милостта да се срещнат отново след дълги и тежки страдания: той на война в Светите земи, а тя — под бича на злия демон майка Рикиса в "Божия дом»?
Какво беше намерението на светата Дева и какво искаше да покаже на хората, като толкова бързо разбиваше на пух и прах наградата за любовта и предаността? Това би било напълно справедливо, ако Арн по време на дългогодишната си военна служба под Нейните знамена, беше заслужил да се пренесе в рая — милост, с каквато не бе удостоен през двайсетте години в Светите земи. Какъв беше смисълът да му даде това, което със сигурност бе заслужил в земния живот, но същевременно да накаже любимата му съпруга и дъщеря му с най-тежката и черна мъка? Дали с това Дева Мария искаше да покаже на хората разликата между един мъж, който приличаше на светец — във Форшвик вече се намираха много, които му се молеха като на свети Арн, — и Сесилия Роса и дъщеря им Алде, които си бяха съвсем обикновени хора?
Подобни размишления обаче винаги се въртяха в кръг и тя се връщаше там, откъдето беше започнала — мъка, която просто беше голяма, черна и неразбираема. Отговори нямаше.
В началото, след като Алде от скръб влезе в манастира, на Сесилия Роса сякаш й се искаше да се откаже от живота. Ако трябваше да загуби и дъщеря си толкова скоро след мъжа си, нямаше да има сили да живее. Тогава беше твърдо убедена в това.
Скоро обаче започна да се бори, за да задържи Алде при себе си — нали дъщеря й беше расла на свобода и само смътно си представяше какъв е животът от другата страна на крепостта. Сесилия Роса обаче бе прекарала повече от двайсет години в манастир: първо в отвратителния "Божи дом», после в Рисеберя. Тя започна да описва безцветната мизерия на живота там, както и малките му, редки радости, и многословно разкраси разказа си, като й обясни, че хубавите неща в манастира — тъкането и бродерията, градината и песните, все пак бяха радости, които Алде можеше да получи в изобилие и във Форшвик. Една млада жена спокойно можеше да избегне леденостудените зимни нощи в изложени на течение каменни килии без огнище, тънките одеяла, босите крака напред-назад по каменния под с коричка от лед по няколко пъти всяка нощ, здраво замръзналата вода за миене и други неприятни неща в манастира.
Литаниите й обаче бяха безполезни. Алде, също както много други млади хора, бе изпълнена с трескави мечти да се пожертва за Божието дело заради мъката си. Направо смяташе, че смъртта на баща й насред лятната светлина на живота беше ясен знак от небесните сили да се извърне от света, където хубавите дни за близките му бяха приключили.
Подобни представи Сесилия Роса не искаше да разбива нито с насмешка, нито с многословна назидателност. Още по-малко й се искаше да загуби Алде зад стените на манастира. Много добре разбираше, че майчините й чувства нямаше да бъдат разбрани от девойка, прекипяла от мъка и набожност.
Дори и момиче, слабо посветено в църковните въпроси, веднага би отвърнало, че подобни думи са егоистични и в никакъв случай не могат да послужат в противовес на призванието.
Накрая стана така, че борбата да задържи Алде помогна на Сесилия Роса да се върне към живота, тъй като имаше някой, на когото да възлага надежди, но и същевременно да се страхува да не го изгуби.
На раздяла, преди Алде да замине за Рисеберя, дълго седяха в розовата градина, която тъкмо започваше да изпада в зимен покой. Тогава Сесилия Роса постигна успех, който разпали надеждата й — накара Алде да обещае, че ще прекара първата си година в Рисеберя сред familiares, за да се увери, че наистина има призванието. Иначе девойки от знатен род имаха право да дадат обет само след няколко седмици, прекарани като послушници, а след това нямаше връщане назад. Сесилия Роса дълго и безмълвно наблюдаваше умиращите си рози, вече сбръчкани от първите нощи със слана. Мислеше си, че за дъщеря й щеше да бъде достатъчно изпитание да влезе в манастир заедно със зимния мраз. Така престоят й зад стените на обителта щеше да съвпадне с ледените зимни нощи. По-лошо щеше да е, ако Алде отидеше след топенето на снега, когато пролетта и лятото правеха живота там толкова светъл, че щеше да й бъде трудно да си представи какво щеше да донесе зимата.