Все пак стана ясно, че Алде е била силно впечатлена от зимата в манастира. Щом измина една година и есента наближи отново, дойде решаващият миг: да даде обет и да остане завинаги в метоха, или да се завърне към живота във Форшвик. Не можеше да има по-сериозно изпитание за призванието на една девойка.
И ето, Алде беше предпочела любовта към живота пред лишенията и изолацията. При това известие Сесилия Роса прекара много часове в молитви и разговори с Дева Мария в малката дървена църквичка на Форшвик. След това се чувстваше сякаш излизаше на летния полъх пречистена и освободена от мъката. Не можеше да има по-приятна задача от приготовленията за завръщането на Алде.
Освен това имаше и нещо, което би трябвало да накара всяка майка да се замисли. Въпреки че писмото от Рисеберя бе написано от игуменката Кристина, то съвсем ясно излъчваше волята на Алде. В него се казваше, че предвид неспокойните времена, когато отвличането на девойки по пътища и по вода, за съжаление, никак не беше нещо необичайно, би било непредпазливо да оставят Алде да пътува сама по мрачния есенен път от Рисеберя до Форшвик. Ето защо би било хубаво и разумно, ако рицарят Сигурд и няколко от хората му имат добрината да я съпроводят до дома й.
На Сесилия Роса и през ум не й минаваше да остави дъщеря си да пътува сама, нямаше начин и Алде да е смятала така дори за миг. Това правеше молбата за охрана напълно излишна. На пръв поглед нямаше нужда и да изказват някакво особено предпочитание кой от всички налични воини от Форшвик да се заеме с тази задача.
Само дето Алде специално бе назовала Сигурд. За Сесилия Роса това беше потвърждение на нещо, което по-скоро бе предполагала, отколкото сериозно да си го признае. Във времето преди последната война неведнъж бе наблюдавала как се гледаха Сигурд и Алде и как на няколко вечери случайно седяха един до друг. Тогава Сесилия Роса си мислеше, че това е просто увлечение, обичайно за ранната младост — нищо, от което да се въодушеви или пък обезпокои. Но щом Алде сега, близо две години по-късно, изрично поръчваше да изпратят Сигурд, нещата бяха съвсем други. В такъв случай той беше важна част от живота, който вече бе избрала, вместо да се затвори в манастира до смъртта си.
Сесилия Роса веднага взе решение да подкрепи Алде, а навярно и Сигурд, в това начинание. Той и никой друг щеше да я поведе обратно към живота.
Второто, което реши да направи, бе от значително по-практично естество. Скоро малко я загриза съвестта, задето не е направила нищо по въпроса по-рано.
Сигурд и брат му Одвар някога се наричаха Сиге и Урм. Още дечица, те бяха дошли във Форшвик, защото бяха изтръгнали от самия Арн Магнусон обещание, че ще им разреши по-късно да се учат при него. Арн бе потвърдил, че това е напълно вярно и че добре си спомня как на мястото за почивка и провеждане на тингове при Аскеберя се беше натъкнал на двамата малки синове на освободен ратай и действително им беше обещал, че ако все още имат същото желание след няколко години, могат да дойдат при него, за да посещават училището за бойци.
Двамата бяха първите малчугани, влезли в училището за кавалеристи на Форшвик без да са Фолкунги. Може би тъкмо затова се учеха с най-голяма жар и прилежание. Когато му дойде времето, бяха богато възнаградени за високия си морал — участваха заедно с Арн и трите първи ескадрона на Форшвик в битката при Елярос, победиха датските воини на крал Сверкер и спасиха живота на крал Ерик Кнутсон в последния момент. В онзи ден Ерик си възвърна кралската титла и по съвет на Арн посвети в рицарство петима от форшвикските младежи, които командваха. Сред тях бяха и двамата братя.
Скоро след това Арн ги взе със себе си на тинга и ги загърна в сини плащове, за да ги въведе в рода на Фолкунгите. Като рицари бяха получили правото да променят робските си имена на Сигурд и Одвар.
Дотук всичко беше красива приказка и награда за добродетелта, но само с добродетел не може да живее дори най-доблестният мъж. Това, което отличаваше Сигурд и Одвар от всички останали, не бяха само златните шпори — знак, че са посветени в рицарство от краля, а това беше чест, оказвана на малко мъже в кралството. Те обаче бяха бедни като рицари тамплиери и най-вече това ги отличаваше от останалите. Не притежаваха нищо освен броня, оръжие и кон. Ако Сесилия Роса сега предприемеше това, което възнамеряваше от много отдавна — да напомни на крал Ерик факта, че двама от неговите рицари и най-лични воини, допринесли за победите както при Лена, така и при Гестилрен, все още бяха бедни, той би трябвало веднага да я послуша.