Още след първия ден на упражнения отидоха заедно при краля и го помолиха за разрешение да напуснат Нес. И двамата го увериха, че нямат никакво намерение да спрат заниманията, но Нес бе най-неподходящото място. За Кнут беше обидно да го наказват в кралския замък. Биргер пък смяташе, че трябва да останат насаме, за да постигнат резултат.
Кралят ги изслуша благосклонно и му се понрави, че двамата искаха да направят нещо по-добро, при това бяха единни. Сякаш виждаше първото доказателство за успеха на намеренията си и за това, че заповедта, с която ги беше оковал един за друг, ги принуждаваше да вървят към една и съща цел. Ако работеха така задружно цяла година, вероятно враждата им щеше да се преобрази в приятелство. А това би било най-доброто за кралството.
Той обаче не показа с думите си колко беше доволен от този обрат още на първия ден. Вместо това им заговори строго и заплашително; не трябваше да си въобразяват, че можеха да се отнасят несериозно към дадената им заповед, само защото се откъсваха от надзора му. Беше склонен да промени леко разпореждането, но в никакъв случай не трябваше да си мислят, че смята да забрави желанието си. Тогава и двамата се смириха и го увериха, че изобщо не хранят такива дребнави надежди.
Кралят нареди на канцлера си да напише заповед до Ингрид Улва и бащата на Кнут, Холмгейр във Вик на Меларен, че двамата юнкери ще прекарат една година на полето за упражнения, а след това ще се явят заедно в Нес, за да покажат плодовете на своя труд. Дали щяха да прекарат времето дотогава в Улвоса или Вик, или на някое друго място, си беше тяхна работа. И двамата напуснаха Нес с облекчение, взеха лодка на северния бряг на Висинг и продължиха на кон до Улвоса, където можеха да се разпореждат според волята си кой да ги вижда по време на заниманията и кой — не. Още щом тръгнаха, имаха възможност за първи път да си поговорят малко по-отпуснато, но Кнут се стараеше през цялото време да язди начело и носеше един нов, току-що боядисан син щит с три корони от лявата си страна, за да се вижда от далеч.
Пристигнаха в Улвоса вечерта на същия ден. Кнут беше гост, а Биргер — негов домакин, понеже Ингрид Улва остана в Нес заедно с другите вдовици. Хапнаха скромна вечеря след останалите в къщата. Биргер показа на Кнут постелята му и се оттегли с краткото предупреждение, че е свикнал да започва работа призори. Кнут сбърчи нос, но като гост нямаше как да възрази.
Биргер грубо му издърпа одеялото още в ранния сив здрач на следващата утрин, както беше предупредил, и с това започна един работен ден, който Кнут трудно щеше да забрави. Облякоха се в мълчание с дебели защитни пластове филц и кожа под ризниците, а после се оттеглиха зад една от плевните, където земята бе равна и суха. Сутринта беше студена и дъхът излизаше като пушек от устата и ноздрите им. На мястото спряха за миг и се премериха с поглед.
— Това сега го правим, защото кралят заповяда така и на двама ни — каза Биргер.
— Вярно е. Това го правим, защото кралят ни заповяда и никой от двама ни не е нелоялен мъж — потвърди Кнут.
— Чака ни дълъг ден — продължи Биргер. — И този дълъг ден няма да бъде забравен лесно от свивката на дясното ти коляно, защото това място, както и ръката ти с щита, е най-голямата ти слабост и трябва да се научиш да ги защитаваш по-добре.
Кнут полагаше огромни усилия да си държи езика зад зъбите, но се овладя и се поклони леко, като в същото време извади меча си.
Така се започна дългото им мъчение. През първите часове направиха само три-четири съвсем кратки почивки. Намерението на Биргер беше да изтощи Кнут и така да го научи да не пропилява толкова бързо силите си. Той всъщност боравеше с оръжието както изглежда повечето свеи от централна Швеция правеха и до днес, също както и предците му от Западна Готаланд. Беше по-склонен да атакува, отколкото да се брани, и искаше да спечели бързо със сила и тежест. А когато не сполучеше, собствената му умора се превръщаше в най-големия му враг, тъй като тогава ставаше все по-трудно да се отбранява и това му струваше много болка. Биргер изкрещяваше едно кратко предупреждение преди всеки удар и въпреки това улучваше свивката на дясното му коляно отново и отново.