Кнут водеше двойна битка, но по-трудната бе срещу самия себе си. Тук нямаше никакви свидетели и той не защитаваше честта си като пред други хора. Единствено Бог ги наблюдаваше и Той навярно знаеше, че малкият червенокос Фолкунг значително го превъзхожда. Кнут нямаше как да не признае това, защото ако не друго, то нараненото му дясно коляно постоянно се обаждаше, за да му го напомни.
И така, налагаше се да премисли, да започне да гледа на себе си по нов начин, което далеч не беше лесно. Кнут винаги се беше смятал за голям боец. Тъкмо той беше този, който неизменно побеждаваше в игрите с меч между всички млади роднини и приятели горе в Свеаланд и се чувстваше сигурен, че много по-възрастни воини хубаво щяха да се замислят преди да започнат двубой с Кнут Холмгейрсон. Сега обаче всичко това беше погрешно, толкова ясно погрешно, че нямаше как да го отрече. Биргер Магнусон щеше да го заколи като овца, ако се бяха изправили един срещу друг с остри оръжия.
Това прозрение бе първата крачка по пътя към възможността да се научи. Предполагаше, че следващата стъпка е да овладее характера си и да не хаби сили в ярост. Опиташе ли се да отвърне на атака със сила и гняв, виждаше, че Биргер го оставяше за малко да прави каквото си иска, без сам да изглежда ни най-малко обезпокоен. А после неминуемо следваше удар в свивката на дясното коляно.
С третата крачка би трябвало да започне да мисли, гадаеше Кнут. Тъй като Биргер повтаряше едни и същи неща отново и отново, и все по-ясно показваше намеренията си, та дори изкрещяваше по едно предупреждение преди да удари, Кнут се принуди да намери начин да се отбранява, като напада в мига преди да бъде улучен. Трябваше да направи нещо ново — нещо, което никога преди не бе прилагал. Следващия път като чу предупреждението на Биргер, замахна с меча си надолу отстрани без първо да го вдига над главата си. Тогава уцели Биргер по ръката, с която държеше меча, не силно, но го удари. И двамата останаха еднакво учудени, но Биргер се опомни пръв, веднага вдигна очи към Кнут с широка усмивка и свали меча, като разтриваше удареното място.
— Накара ме да чакам малко по-дълго, отколкото се надявах — каза Биргер, избърса потта от челото си и посочи с меча си една пейка до стената на плевнята, където бяха оставили няколко кани бира, малко сол и пушено месо. — Ето, виждаш как се посреща вражеско оръжие! Удари го добре, но малко колебливо. Скоро ще станеш по-добър. Сега ще си вземем бира и месо като двама, които са заслужили това с пот на чело!
— Не че не искам да се науча — отговори Кнут, като полагаше усилия да не изглежда твърде въодушевен. — Проблемът е, че не ми е приятно да ме учат.
За първи път имаха повод да се смеят заедно. Биргер отряза от месото с камата си и му го подаде набодено на острието, като се пошегува, че не е лесно да се учи без учител, нито пък да бъдеш учител на някой, който не желае да има такъв.
Останалата част от сутринта посветиха на упражняване на двата вида удари, с които Кнут можеше да се отбранява срещу ниските, помитащи замахвания на Биргер към свивката на дясното коляно. Толкова въодушевяващо беше за Кнут да усеща, че започва да овладява нещо съвсем ново, че издържа на умората колкото Биргер, въпреки че през цялото време тъкмо на него се налагаше да се движи най-много. Когато най-накрая отидоха да обядват и починат, езиците им се бяха поразвързали и се заприказваха, въпреки че Кнут все още беше докачлив и лесно можеше да се почувства засегнат.
Ето защо той отново помръкна, щом на масата на по бира Биргер започна да говори как височината била очевиден недостатък. Кнут първо сметна, че тези думи са неуспешен опит за шега, тъй като винаги беше вярвал в уважението на околните към високи мъже като него. Тогава Биргер веднага помоли за извинение и го увери, че не е имал никакви шеговити намерения, що се отнася до заниманията им. Високите мъже може би са имали предимство в миналото, когато остриетата на мечовете не са можели да пробият щита и бронята. Докато в днешното време на по-остри оръжия им беше трудно да се отбраняват едновременно ниско, около коленете и краката, и високо — около главата и ръцете. Преди, когато мечовете са били тъпи и не са можели да отрежат ръка или крак през бронята и всичко останало, силата и височината сигурно са били решаващи. Едрите навярно са имали възможност да секат надолу с тежест и сила, докато принудят другия да се огъне. Днес такива стари техники не вършеха работа, всичко би завършило с един отсечен крак, а без крак вече никой мъж не е особено смел.
След като си починаха един час с храна и бира и възобновиха заниманията си, Биргер по мъчително убедителен начин показа какво е имал предвид. Принуждаваше Кнут ту да се отбранява високо, ту ниско, и скоро така го изтощи, че мисълта му се забави и беше отворен за какъвто и да е удар.