През следващите дни Биргер редуваше свивката на дясното коляно с лявата ръка на Кнут — тази, с която държеше меча. Целеше се в самата сгъвка на лакътя, а за там Кнут получи допълнително подсилена защитна червена лента, но скоро и доста болка. След това лентата преминаха на лявото му коляно, по-късно — на главата му, на дясното рамо и ръката. Крачка по крачка и крайник по крайник с местенето на лентата Биргер изграждаше зашитата на Кнут.
Биргер, също както всичките си учители от Форшвик през годините, смяташе, че най-важното е умението да се отбраняваш. Онзи, който знае само да напада, не оцелява дълго в бой, защото определяща е защитата.
Нападението обаче също може да бъде защита, а понякога и движенията са същите, така че няма смисъл да се определя дали даден удар служи за едното или за другото. Отчасти Биргер се чувстваше убеден, че Кнут на първо място трябваше да се научи да се брани, защото с цялото си същество искаше само да върви напред в атака, щом държи оръжие в ръката си; отчасти пък се налагаха доста синини, докато го накара да се вразуми и да го отучи от тази бойна ярост от стари времена. Освен това на Биргер му се струваше, че Кнут се нуждае от съвсем различен меч, затова начерта няколко предложения на пергамент, добави обяснения и изпрати свитъка по лодка към Форшвик. Първите наполовина готови мостри пристигнаха още след няколко дни и двамата можеха да започнат изпробването им. Кнут отначало гледаше с подозрение на тази промяна, защото мечът му за упражняване беше направен по подобие на наследения, който носеше на празници и беше негова гордост, понеже се твърдеше, че е принадлежал на самия свети Ерик.
Според Биргер това нямаше никакво значение. Ако Кнут се сдобиеше с по-дълъг меч, малко по-тесен и с център на тежестта, изместен по-напред, със сигурност щеше да се възползва по-добре от големия си замах. Скоро гостът с изумление откри, че някои от новите мостри сякаш се превръщаха в част от самия него, когато ги изпробваше — като продължение на ръката. Така успяваше да уцели една и съща резка на стълба за упражнения по няколко пъти, което би било невъзможно със стария му меч.
Скоро разполагаше с два готови меча за упражняване от Форшвик и по съвет на Биргер поръча още един шлифован боен меч в същия размер. Сега Биргер се оплакваше на шега, че може би е било глупаво да снабдява Кнут с подходящо оръжие толкова скоро, защото веднага му е станало още по-трудно да избягва силните удари на ученика си.
Още след няколко седмици на Кнут му стана ясно това, което отначало не разбираше, тъй като на лягане беше по-зает с болката и синините си, отколкото с мислене. Той бе на път да се превърне в съвсем различен боец — бавно, но сигурно. Тогава осъзна и че непреклонната му омраза към този Фолкунг си бе отишла.
За Биргер времето течеше монотонно. Всяка ранна сутрин трябваше да стисне зъби и да си внуши, че изпълнява кралска заповед и нямаше как да се измъкне, защото беше юнкер в Улвоса. Само че тези мудни упражнения с друг, при това по-неумел, ставаха причина самият той да влошава техниката си с всеки изминал ден. Далеч не това беше желанието му, когато след годината на траур и многото остри думи от страна на майка си се реши да се върне във Форшвик. Там той трябваше да се упражнява срещу най-добрите с надеждата, че един ден ще стане като тях. Сега тази надежда изглеждаше много трудно осъществима.
Ингрид Улва от самото начало смяташе, че хитрината на краля да прикове двамата юнкери един за друг с официална заповед нямаше да доведе до нищо добро нито за Биргер, нито за Кнут. Тя усещаше, че така или иначе единият щеше да убие другия, когато силите на съдбата определят това. А в никакъв случай не беше разумно да правят юнкер Кнут по-силен и опасен при настъпването на този ден. Ингрид Улва обаче запази мислите си за себе си и не се издаде по никакъв начин. Кнут седеше до нея като почетен гост от Ериковия род на всяка вечеря след завръщането й от Нес.
Ядосваше я и това, че макар Биргер да си беше при нея, у дома, тя не можеше да го накара през деня заедно с братята си и монасите да попива толкова по-важните знания, които тежаха повече от меча и щита. При тези обстоятелства Биргер имаше извинение да се отдаде на бойни игри и тя трудно можеше да се противопостави. Кралската заповед си беше кралска заповед.
Освен това разбираше много добре защо крал Ерик бе замислил да принуди двамата младежи да се сприятелят. Тази мъдра идея засягаше благото на кралството и дори Ингрид Улва не можеше да го отрече, макар за себе си да бе убедена, че независимо от всичко, краят щеше да бъде кървав и смъртоносен.