Малко време за разговори имаха с Биргер. През тези първи седмици с юнкер Кнут в къщата им се удаде възможност да говорят един-единствен път, докато отиваха на църква на втората неделя. Тогава Ингрид Улва направо побесня.
Яздеха един до друг зад знаменосеца и си поговориха за упражненията с Кнут, въпреки че на никого от двамата не му беше особено интересно. Мислите на Биргер бяха на съвсем друго място и скоро се зачуди на глас дали обикновени мъже от знатно потекло, без да са кралски особи, все пак имаха право да изповядат в Рим определени пречки за встъпване в брак. Действително кралете премахваха подобни проблеми с благословията на светия отец, защо и други да не могат да направят същото, нали пред Бог всички мъже и жени бяха еднакви?
Тези думи удариха Ингрид Улва като гръм, но макар да беше наясно за какво се отнасяха, отначало тя се престори, че не разбира. Вместо това попита с престорена нежност какви бяха тези близки роднини и подивя като животно вътре в себе си в момента, когато той отвърна, че не знае със сигурност, но си мислеше за случай с братовчед и братовчедка или племенник и леля му. Въпреки това тя не повиши глас, докато му даваше отговор, за да не разбере никой друг в шествието на богомолците, но думите й бяха силни, за да изгарят като нажежено желязо. Първо, изсъска тя през зъби, всички споменати от него случаи означаваха инцест и нямаше начин да стане нещо друго, ако се доближи до Алде. Второ, дори и най-лицемерно набожният крал не би могъл да измоли от светия отец разрешение да вземе за жена леля си, и трето: Алде щеше да получи мъжа, когото обичаше, и това бе рицарят Сигурд. А четвърто — Биргер щеше да се ожени за кралска дъщеря, а не за жена с ниско положение. Накрая му забрани повече да споменава и дума за тази срамна тема. Биргер стисна зъби и нямаше какво да отговори.
След почивката за жътварите около Петровден дойде Архангеловден, когато никому не се налагаше да полага грижи за кошарите си в Западна и Източна Готаланд, тъй като бяха прибрали конете и добитъка по оборите. Листата на дърветата горяха в червено и жълто като предвестници на сивата есен, която скоро щеше да настъпи. Биргер и Кнут изпълняваха кралските си задължения вече повече от месец и онзи, видял ги от самото начало, можеше да каже, че вече се забелязва голяма разлика между сегашното поведение на Кнут и това от първите дни. Освен това Биргер малко по малко получи от Форшвик нещата, които бе измерил и поръчал, така че не само мечът на Кнут вече прилягаше много по-добре на ръката му, а щитът му подхождаше повече за битка, отколкото за красота. Бронята му със защита за ръцете и краката също беше и по-лека за носене, и по-здрава, което се оказа добре дошло облекчение за пребитото му тяло.
Въпреки това и двамата смятаха, че трудно щяха да понесат още единайсет месеца по този начин. На никого обаче не му се искаше да отстъпи пръв и да се покаже слаб пред другия. Още по-малко пък някой от двамата имаше желание да бъде този, който щеше да се изправи пред краля и да заяви, че не е имал сили да изпълни заповедта му. Далеч беше времето на коледната бира, когато прекъсваха всякаква работа и щяха да си починат, без да се налага да погледнат меч или пък да се гледат един друг. Без да издава мислите си на другия, всеки от тях си търсеше извинение поне за кратко време да върши нещо различно от това да влачи меча и щита.
Оправданието им дойде с вестоносци на Ериковия род, които първо бяха минали през кралския Нес, преди да бъдат изпратени в Улвоса. Юнкер Кнут Холмгейрсон бе канен на сватба у приятеля си Йон Агнесон от Фугдьо, близо до Стренгнес. На тази покана нямаше как да откаже, тъй като Йон беше от клана на Улв — близки родственици на Ериковия род, а Кнут заедно с баща си и краля спадаше към най-знатните мъже от този род. Нямаше да се приеме добре, ако отговори на вестоносците, че предпочита да си играе с мечове в едно стопанство на Фолкунги. Значи се налагаше да замине, при това възможно най-скоро.
Като най-почетен гост Кнут обаче имаше и право да покани със себе си приятел или близък роднина, и дори Ингрид Улва не можа да измисли причина да не вземе Биргер със себе си на тази сватба. Така или иначе нямаше много смисъл в опитите да кара Биргер да седи при братята си и монасите през десетте дни, в които Кнут щеше да отсъства, шест от които бяха за пътуването. Оставеше ли го гостът му сам, просто щеше да изчезне на път за Форшвик като червена лисича кожа.