За едно дете не беше лесно да осъзнае подобни обяснения и той с детинско упорство бе разпитвал близките си дали те самите някога бяха срещали едно-единствено от тези същества на злото. Всички бяха признали, че не са. Което пък беше още по-чудно, защото толкова много от освободените роби във Форшвик твърдяха, че са виждали какво ли не през целия си живот. Във Форшвик имаше две възрастни жени, които бяха почитани еднакво задето познаваха лечебните билки и заради тайнствените им връзки със света на злото в горския мрак. Той си спомняше добре едната от тях, родена на изток и наречена Лара. Като се чуеше лисичи вой в мартенската нощ, тя намигаше потайно и прошепваше, че това бе хулдрата, предрешена като лисица. Чуеше ли се ревът на разгонени елени някоя нощ през септември, тя му подшушваше, че това е самият планински крал, излязъл от подземните си пещери, облечен целият в злато, за да пие човешка кръв. Такива неща се запечатваха трайно в съзнанието на едно дете.
Все пак се намираха възрастни или стари хора, които казваха, че всичко това бяха приказки за деца, и че онзи, който често е ходил в тъмната гора, трябва да знае по-добре. Такъв бе рицарят Сигурд, а също и брат му Одвар. Те твърдяха, че за тях не съществува това, което никога не са виждали. Разбира се, всеки умен човек можеше да промени мнението си, но защо да го прави, преди сам да е видял ясна причина за това?
Биргер не беше сигурен какво той самият дълбоко в себе си вярва или не за тайнствените горски създания. Едно беше сигурно — тези мисли лесно се налагаха, ако човек лежи до мъждукащия огън дълбоко навътре в Тиведен, и може би затова отново и отново се мъчеше насила да фантазира за младите жени сред свеите в северните райони. Имаше обаче един проблем — тези фантазии не бяха и наполовина толкова живи, колкото злите мисли, понеже Биргер никога не бе доближавал жена, а пламъкът, който Алде бе запалила в него, сега беше грубо и студено угасен от майка му Ингрид Улва. Във въображението на Биргер между сънливостта и внезапното събуждане с разтуптяно сърце след някой въображаем или реален шум в горския мрак образите на хулдрата и горската самодива винаги се оказваха по-ясни от тези на северните девойки. Накрая все пак се унесе в изтощен полусън.
Някакъв нечовешки, адски рев събуди Биргер и двамата Ерикови стражи и те бързо изпълзяха от плащовете си, наскачаха сънени и затърсиха мечовете си, като се спогледаха, за да се уверят, че никой не е сънувал и това действително се случва. Конете им, завързани съвсем наблизо, цвилеха в паника и се дърпаха, а единият се изправи и заудря във въздуха с предните си копита. Мечка, помисли си Биргер, трябва да е мечка, примамена от миризмата ни.
Тогава се чуха два нови рева откъм края на просеката, докъдето едвам достигаше светлината на мъждукащия огън. Това, което се привидя на Биргер, скова и ума, и тялото му в смразяващ страх. Там стояха два трола, ужасни наглед, с увиснали, полюшващи се ръце, облечени във вълчи кожи и брезова кора, с лица, повече животински, отколкото човешки. Чудовищата размахваха заплашително буцести дървени бухалки с побелели човешки черепи.
Биргер стоеше вцепенен с наполовина изваден меч. Не вярваше на очите си, и все пак виждаше точно това. Умът му бе вкочанен и не беше в състояние нито да мисли, нито да действа, въпреки че сърцето му биеше буйно в гърдите. Двамата Ерикови стражи стояха също толкова сковани.
— Бяяягайте човееециии! — изрева единият трол с демоничен глас и заплаши с бухалката с череп. Откъм завързаните коне отново долетя уплашено цвилене. Биргер беше на път да се отърси от страха и да се размърда.
Тогава Кнут, който пазеше огъня и не бе току-що събуден като останалите, направи нещо, за което Биргер щеше да му бъде благодарен през целия им живот заедно. Той пристъпи към центъра на просеката с широка походка и изваден меч и прошепна на Биргер бързо да приготви един лък, да се промъкне напред зад него и да стреля. Докато Биргер се туткаше с лъка, тетивата и колчана, троловете се разсмяха още по-зловещо и тръгнаха към човешката си плячка с бавна и по животински клатушкаща се походка.
— Къде да се прицеля? — прошепна Биргер, промъквайки се зад гърба на високия Кнут.
— Като в човек с ризница, но бързо! — подшушна му Кнут в отговор.