Зад гърба му Биргер опъна лъка с трепереща ръка, пое си дълбоко дъх и пристъпи напред и леко встрани, като вдигна лъка, прицели се точно под брадичката на десния дяволски дух и изпрати стрелата. Успешният изстрел прозвуча ясно, в същия момент Кнут се втурна напред с четири дълги скока и посече второто адско изчадие, което бе по-голямо и изглеждаше по-заплашително. Чуха се няколко отчаяни писъка и звук от меч, разсичащ месо и кокали, а после настъпи тишина, само съществото, което Биргер бе прострелял в гърлото, хриптеше слабо.
Биргер усети как едното му коляно трепери неудържимо, а главата му кипеше от мисли, когато отпусна лъка на земята с вцепенена ръка. Едната му половина се намираше в света на приказките, докато другата препускаше в бесен галоп към светлината, за да излезе навън и да разбере. Двамата стражи зад него стояха също толкова вцепенени и гледаха празно. Изведнъж откъм Кнут се чу доволен смях и скоро той дойде запъхтян, влачейки едното чудовище след себе си на един крак. Стовари кървящия си товар до огъня, наведе се и изтръгна някаква маска от смола, брезова кора и смърчови лишеи, която представляваше дълга, сплъстена и сива коса, и посочи с върха на меча си към кървавата, пребита купчина. Видяха трупа на мъж с наполовина отсечена глава, ни повече, ни по-малко.
Отидоха до по-малкия — онзи, когото Биргер бе улучил в гърлото. Беше момче, най-много на 12–13 години. Все още даваше слаби признаци на живот, но при всеки удар на сърцето от врата му се надигаше и спадаше струйка кръв. Кнут заби меча си в младото тяло, през сърцето в земята отдолу.
— Такава им беше съдбата на тези разбойници — каза Кнут. — Бог ни изпрати срещу тях, защото само той знае колко пъти са успявали с тази шмекерия. Със сигурност не им беше първият опит. А какво щеше да се случи, ако бяхме хукнали през глава в мрака?
— Нямаше да издържим да тичаме и да се препъваме дълго — отвърна Биргер. — А вече престрашили се да се върнем на зазоряване, щяхме да открием, че конете, даровете и оръжията ни ги няма. Връщането нямаше да е особено ведро.
— Да, връщане с подвита опашка — замисли се Кнут. — И тъкмо затова щяхме да бъдем четирима очевидци, способни да се закълнат в честта на майка си, че са видели отблизо троловете в Тиведен. Сигурно много щяхме да разказваме.
— И всеки път тези дяволски изчадия щяха да стават все по-истински, все повече, все по-големи и все по-ужасяващи — промърмори Биргер. — И никой няма да бъде обвинен за обира. Планът им все пак бе доста хитър, тези разбойници.
— Определено — усмихна се Кнут. — Добре го мислеха и всичко им вървеше като по вода, докато умряха, така да се каже. Иска ми се да знам какво ли си е помислил този подлец, като ме видя да го наближавам с вдигнат меч.
— Със сигурност, че идва време да измисли нова хитрина — заключи Биргер сухо и предизвика у всички бурен смях — смях, който ги освободи от страха и кошмара, съпътствал ги само допреди миг.
И все пак не успяха да спят много през останалата част от нощта, а наистина всички имаха нужда от това преди дългото пътешествие на следващия ден. Не си и говореха много, понеже всеки се преструваше на заспал, въпреки че случилото се не напускаше мислите им.
Като събираха лагера на сутринта, одраха цялата маскировка от разбойниците и ги провесиха един до друг на един дебел боров клон. Биргер издялка кората на едно място върху ствола на дървото и с върха на камата издълба три корони, за да покаже на всеки пътник кой бе наказал злодеите. Само че не се задоволи с това единствено послание, а отиде да вземе дегизировката на мъртвите и старателно подреди всичко в основата на бора, за да се вижда не само кой ги беше наказал, но и защо. Той смяташе, че онзи, който се преструва на трол, може и да умре като трол. Всички се съгласиха, че посланието беше добро.
Останалата част от пътуването им премина спокойно и благополучно както през гората и по земя, така и по вода.
Пристигнаха в Агнесхюс на остров Фугдьо съвсем малко след здрач вечерта преди сватбата и поднесоха не само скъпи подаръци от стъкло и сребро от запасите на Улвоса, но и историята на едно приключение, каквато малцина бяха преживявали.
На Биргер му беше малко криво, че всеки път, когато Кнут разказваше историята, наблягаше твърде много на уплахата на другите, и се дразнеше, дето постоянно ту Кнут, ту останалите го подканваха да потвърждава какъв силен страх е изпитвал, докато Кнут не го е накарал да се стегне и да изстреля първата стрела. Освен това не му харесваше, а и го учудваше това, че Кнут бе нарекъл спътника си само Фолкунг на име Биргер. Вярно, да, но по-голямата истина все пак беше, че той е Биргер Магнусон от Улвоса.