Безпокойството на господаря Агне взе да се усилва, защото всичките тези насмешливи ревове и дяволито кудкудякане сред зрителите можеха да доведат до вражда, която много да навреди на сватбата. В множеството наперени хлапетии, които седяха в публиката и крещяха най-гръмогласно, понеже не бяха удостоени с място сред седмината младежи, сигурно на не един щеше да му се види трудно да си държи езика зад зъбите през нощта, когато се лее бирата. А поне за мъже, живели достатъчно дълго, за да натрупат известна мъдрост, съществуваше една ясна граница между приятелски шегички на пиршества и обиди, които сериозно накърняваха честта. Само няколко думи в повече и се показваха лъскави, остри мечове, а после нямаше спиране. А какъвто и да излезеше краят, нещастието щеше да бъде голямо. На юг имаше една поговорка, че онзи, който убие Фолкунг, не доживява и третия залез след това. Навярно подобни приказки бяха най-вече перчене, освен това сигурно зависеше и от Фолкунга — от тях наистина имаше много.
С прокрадваща се тревога господарят Агне прозря, че този кон и тези доспехи, както и щитът и копието, които Фолкунгът носеше сутринта, бяха скъпоценности, каквито само знатните хора можеха да си позволят. Той пък беше сглупил да не се осведоми за името му, освен че се казваше Биргер, а трябваше. Можеше да е от всичко по малко, но щеше да стане страшно, ако този Биргер произхождаше от Биелбо, Форшвик, Улвоса, Имсеборг, Арнес или някоя от къщите на знатните Фолкунги там на юг. Ако го унижаха още малко по време на игрите, му беше ясно като бял ден, че първата му грижа след стрелбата с лък щеше да бъде да отпрати фолкунгския гост от сватбата бързо и без много шум, без кръвопролитие.
Безпокойството му пред тази опасност, която сега бе надвиснала над цялата сватба в Агнесхюс, не намаля, когато синът му, Йон, накрая победил Кнут в хвърлянето на копие, отново посочи Фолкунга в началото на следващата игра — кол на греда. Вече всички зрители бяха усвоили кудкудякането и подигравките им се изсипваха като жесток дъжд върху Фолкунга, когато той грабна един кол и тръгна по олюляващата се греда, а там го очакваше убеденият в победата си Йон, който весело поздрави булката си. Това не бе особено съобразително, тъй като в следващия момент се намери долу във водата.
Горе на скамейките настана пълно мълчание, когато Йон Агнесон изпълзя от ямата, изкопана, за да могат да проведат състезанието по същия начин както в стопанства със защитен ров. Някой смяташе, че това е случайно падане и не се брои, но тогава господарят Агне заяви сурово, че случайност и падане има във всяка игра и затова те се броят също колкото и изкусните удари, късметът и липсата на такъв. С тези думи той посочи строго към кошницата на сина си, в която робите, този път опулени и колебливи, изброиха седем репи.
Йон обаче не даваше признаци да смята това за нечестна игра, а се хвана да изцежда част от мокрите си дрехи, докато вървеше към Кнут Холмгейрсон, който стоеше с наведена глава и изглежда се смееше на приятеля си. Много от зрителите добре разбираха това, защото Йон и Кнут бяха двамата, които най-горещо желаеха да победят, и ако единият от тях сега получеше седем репи в едно от състезанията, трудно щеше да настигне другия.
— Ако не ме лъже паметта — обърна се Йон към Кнут, — ти ми каза, че трябва да избираме този Фолкунг първи, защото е най-слабият от всички ни. Явно не е чак толкова зле, щом ме събори от гредата, преди да успея да мигна.
— Да, ударът, който те повали, съвсем не беше лош — отвърна Кнут спокойно. — Но аз ти казах, че приятелят ми Биргер е безнадежден с брадва и копие. За кола и гредата не съм споменавал нищо, това сам си го предположил.
Биргер си стоеше на нестабилната греда и бавно размахваше кола, омотан с кожа в двата края, за да не наранява. Отдъхна си, защото бе дошъл краят на унижението, но се опита и да овладее гнева си, преди да реши как да избира сред противниците. Никога преди не беше виждал да крещят на Фолкунги обидни думи, които дори малко да наподобяват тези тук. Никога не беше срещал подобно злорадство, когато не сполучеше в нещо, и не беше сигурен как трябва да разбира това. Чувал бе, че Фолкунгите не се радваха на особена почит на север. Но ако мразеха него и роднините му, а именно така звучаха някои от най-грубите обиди и цялото подигравателно кудкудякане, то от този момент нататък сватбата ставаше опасна. Кнут би трябвало да разбира това по-добре от всеки друг, а в такъв случай едва ли му се искаше да седи и да гледа как закачките щяха да стигнат чак до острите оръжия. Какво би спечелил с това?