Господарят Агне отново запресмята репите, докато отвеждаха конете и донесоха още бира преди последната игра — стрелба с лък. Както и да броеше, стигаше все до същия чуден резултат. За да бъде сигурен, извади камата си и в пейката пред себе си издълба по една черта за всяка ряпа, която имаха в кошниците. Пак същото излизаше.
Биргер не бързаше, защото слънчевата светлина щеше да бъде предостатъчна за състезанието. Освен това, за разлика от останалите младежи, той сам отведе коня си в обора, понеже Ибрахим бе мокър от пот и пяна — трябваше да го изсуши и покрие старателно след толкова много надбягвания. Там, в мрака на обора, щастливо го посрещнаха невъзпитани коняри — всички искаха да погалят Ибрахим. Някои от най-развълнуваните дори напираха да стиснат ръцете на Биргер, което той удивено одобри, и всички те говореха един през друг. Ето защо далеч нямаха нужда от повтаряне, когато ги помоли добре да се грижат за Ибрахим, да го измият бавно и след това да го покрият преди първия вечерен хлад. Като понечи да си тръгне, един от ратаите дори прояви нахалството да спомене, че в другия обор има разгонена кобила. Биргер остана толкова учуден от това скрито предложение, че го изгледа с поглед, който по-скоро изразяваше строгост. Тогава един от мъжете се извини, обясни, че се казва Ирйе и е свободен — той се разпореждаше в обора. Съвсем нямаха лоши намерения, продължи той, но такъв голям победител като жребеца също заслужаваше добро възнаграждение, а на бира и месо нямаше да се зарадва особено. Освен това жребче от такъв баща би било истинско украшение за стопанството.
Биргер заглади брадичката си в размисъл, а в обора настана бездиханно мълчание.
— Е, добре — каза накрая. — Вие сте мъже, които оценяват видяното, и това ме радва. Сега няма какво да говорим повече, разбираме се добре. Нека само да кажа, че нито аз, нито моят Ибрахим, защото това е името му, бихме отправили към вас груби думи, ако посети тази кобила.
— Има ли нужда конят ти да почива дълго след всички тези състезания преди да го направим? — прошепна освободеният Ирйе разпалено и в този момент поне дванайсет чифта очи се впериха в устните на Биргер.
— Не, ако кобилата е готова — отвърна му Биргер с усмивка, обърна се рязко и излезе, за да не го нападнат отново робите. Когато пристъпи на свежия въздух, той поклати глава и се прекръсти заради някои свои мисли. Макар да не му бе съвсем ясно как мъжът и жената създават деца, той знаеше много добре как се раждаха малки жребчета. Надяваше се Ибрахим да е поне малко уморен при посещението си, за да не вдига непристойно много шум в любовните мигове.
Когато отиде да вземе лъка си от хранилището за багаж, се прекръсти отново, задето го носеше със себе си и не се налагаше да вземе назаем друг преди предстоящото решително състезание.
Двете мишени за стрелбата с лък представляваха бали сено, покрити с тънко ленено платно, върху което бяха начертали черни и червени кръгове, така че дори по-отдалечените зрители можеха да виждат ясно попаденията.
Биргер отново избра Козела пръв, но скоро съжали за това и му се наложи да положи крайни усилия, за да победи. Тогава си помисли, че може би не си бе давал сметка за рисковете и никой от двата му замисъла нямаше да се осъществи, когато дойдеше време да преброят репите в кошниците им. В съзнанието му през цялото време изникваше една история, която постоянно бе чувал през детството си.
Когато дядо му, Арн Магнусон, отишъл на сватба и младежки игри, участвал не само Ерик Кнутсон, бъдещият крал Ерик, а и баща му Магнус Монешьолд. Получили се състезания, каквито никой преди това не бил виждал, не само поради това, че баща и син си съперничели. Баща му и дядо му били едни от най-изкусните стрелци, познати някога в Западна и Източна Готаланд, а Биргер добре съзнаваше, че далеч не приличаше на тях. В замъка Арнес още висяха двете мишени, опънати на една стена, с короната на победителя, описана със злато около всичките стрели на едната мишена, и сребърната корона на втория около другите. Двамата, стреляли в последната двойка — единият от тях бил дядо му, другият бил учителят от детството му, брат Гилберт — забили всичките си стрели толкова близо едни до други, че една корона можеше да ги обгради всичките, и това от трийсет крачки разстояние. До ден-днешен гостите в замъка се дивяха при вида на двете мишени високо на стената в залата. Дори се намираха мъже, които твърдяха, че тези стрели трябва да са били подредени впоследствие.
Сега Биргер осъзна, че наивно се надяваше донякъде да повтори това. Дядо му Арн и брат Гилберт били безнадеждни като него в мятането на брадва и копие, но в края на игрите все пак имали в кошниците си по-малко репи от всички останали. Беше му мечта да постигне нещо подобно, но просто мечта. Това, което трябваше да се случи сега, нямаше нищо общо с благородството и честното състезание. Друго тежеше много повече, а именно борбата за надмощие в кралството. В такъв момент се налагаше човек да бъде мъдър като Биргер Бруса, а не луда глава като Кнут Холмгейрсон. Трябваше да свърши това, което предстоеше, сякаш и Биргер Бруса, и баща му, и Арн Магнусон, а в такъв случай също и крал Ерик, седяха в публиката.