Ярлът се вкамени, като чу това, и рязко сграбчи ръката на епископ Кол, чак го заболя. След това направи нещо, което епископът никога не би могъл да си помисли. Падна на колене и зареди на латински дълги благодарствени слова към Бог и Божията майка. Очите на духовника се насълзиха при тази гледка и той си представи, че в небесното царство радостта от един поправил се грешник е много по-голяма, отколкото от сто праведни мъже.
Ярлът действително се молеше на Бог, а на епископа дори му се стори, че вижда някоя и друга сълза по грубото, белязано от сражения лице с буцестата квадратна брадичка, заради която видът на Биргер всяваше такъв ужас както у духовници, така и у светски мъже.
Ездачите спряха от външната страна на лагера и двама от тях слязоха от конете, а от всички посоки с готовност се протегнаха ръце, за да задържат животните.
Рицарят Сигурд беше стар човек, по-възрастен от ярла, но вървеше през тълпата стрелци и копиеносци с високо вдигната глава като велик воин, какъвто винаги е бил. Косата му падаше по раменете дълга и посивяла, шлемът висеше на синджир на рамото му, както при всички от Форшвик.
Когато ярлът бавно тръгна да го посрещне заедно с епископ Кол, никой не би повярвал, че той току-що се бе изправил след молитва, защото никой изобщо не би могъл да си представи ярла на колене. Спря при един огън, където беше светло, и спокойно изчака рицаря Сигурд. Застанаха един срещу друг, сякаш никой от тях не искаше да заговори пръв, а просто се измерваха с поглед с неподвижни лица.
— Ако си дошъл на бира, Сигурд, избрал си особено време — поздрави го най-сетне ярлът на висок глас, така че да чуят всички наоколо. — Не по-малко си и добре дошъл — добави след кратко мълчание.
— С удоволствие ще изпия приветствената ти бира, ярл Биргер — отговори Сигурд по същия скован начин. — Но в такъв случаи се надявам да имаш достатъчно в лагера, защото сме много и сме яздили здраво, за да не закъснеем.
— Откъде идвате и колко сте? — попита ярлът, без да му мигне окото.
— Дванайсет ескадрона, ако смятаме по форшвикския начин, 192 мъже. Събрахме се в Лена и оттам идваме, както ни повелява честта — отвърна рицарят Сигурд и в същия момент каменното му лице започна да се разчупва в усмивка.
Тя веднага зарази ярла, който захвърли цялата си гордост и с три големи крачки се втурна да прегърне силно своя роднина.
"Ти и нашите приятели дойдохте с победата, Сигурд», подшушна му ярлът, така че никой друг да не чуе. "Имаме си бира за добре дошъл в лагера, но толкова повече ще имаме нужда да се разхладим утре на вечеря, когато всичко приключи".
Времето на вдовиците
I
Великата победа при Гестилрен през лето Господне 1210-о имаше висока цена. След нея останаха много вдовици, а още повече сираци. Годината на траур скоро измина, но мъката се задържа дълго.
Тя глождеше младия Биргер Магнусон много по-дълбоко и жестоко отколкото братята му, въпреки че те също бяха останали сираци, както и самият той, а и също като него бяха загубили високо почитания си и обичан дядо Арн.
Само че Биргер се беше бил при Гестилрен, тъй като независимо от крехката му възраст, му беше оказано доверието да язди с герба на кралството между крал Ерик Кнутсон и военачалника Арн Магнусон. И така Биргер видя как собственият му баща Магнус Монешьолд язди право към смъртта заедно с множество от по-възрастните Фолкунги. Случилото се злощастие трябва да е станало доста бързо, но в спомените му беше като насън, сякаш тежките, облечени в желязо коне на всичките му по-стари роднини се движеха със забавен ход.
Кралят и военачалникът, най-изтъкнатите им хора и вестоносците, както и един ескадрон леки конници от Форшвик стояха на върха на един хълм с добра видимост над цялото сражение. Всички те едновременно видяха какво неминуемо бе на път да се случи и нищичко не можеха да направят, освен безмълвно да се прекръстят.
По-възрастните Фолкунги, които не бяха обучени във Форшвик като синовете си, бяха преминали в атака, без да изчакат червения флаг на военачалника на хълма. Може би нямаха търпение да влязат в бой и съвсем сигурно беше, че никой от тях не беше прозрял колко опасно бе да нападнат рано.
Тези, които яздеха долу самонадеяно и решително към идващите насреща им датски конници, така и не видяха как един огромен черен облак се надигна зад тях като предвестник на смъртта. Две хиляди от датските стрелци с дълги лъкове в уреченото време бяха изпратили първия си залп, бързо последван от втори и трети. Повече от половината ездачи на Фолкунгите се намираха твърде напред и бяха повалени сякаш от косата на ангела на смъртта, точно когато се канеха да нахлуят сред датските врагове. Те умряха от високомерие и безразсъдство.