Това бе първата крачка в плана й. Сега Сигурд и Одвар притежаваха земята на юг от крепостта Лена. Втората стъпка бе братята да поемат замъка на Фолкунгите в Лена и да го довършат с хора от Форшвик. За това щяха да платят на Фолкунгите със земята, която току-що бяха получили от краля.
Лена от самото начало принадлежеше на ярл Биргер Бруса, но сега крепостта притежаваха по равно Ескил Магнусон, който бе вложил най-много сребро в строежа, и няколко от роднините на Биргер Бруса в Биелбо. Именно с тях трябваше да се разплатят и точно затова се налагаше Ескил да развърже кесията си за пореден път.
Въпреки че никога не бе бил мъж за бойното поле, за разлика от покойния си брат Арн, Ескил разбираше от всичко, което се отнасяше до войната като цяло и засягаше сигурността на рода за в бъдеще. С двама фолкунгски рицари в Лена в Западна Готаланд щеше да има три силни крепости в ръцете на Фолкунгите. Най-важен бе Арнес, където управляваше синът на Ескил, Торгилс. Следваше Имсеборг на Бенгт Елинсон, а сега и Лена с рицаря Сигурд, близък роднина както на Арнес, така и на Форшвик, заедно с брат му Одвар.
Ескил много добре разбираше силата в тази фолкунгска захватка около Западна Готаланд, затова не се мръщеше заради разходите, което това щеше да му отвори. Сам казваше, че беше същото като с даренията за манастирите — добре можеха да се изплатят след смъртта му.
Всичко бе готово за устройването на годеж, който щеше да предложи повече ризници в сребристо и синьо от всякога. За сгодяването на Алде с рицар от Форшвик всеки един, учил през последните двайсет години при самия Арн Магнусон, Емунд, Одвар, Бенгт или някой друг, щеше да пристигне в пълно снаряжение с целия блясък на цветовете си. Мъжете от Форшвик бяха много задружни и всички високо почитаха дъщерята на Арн Магнусон.
Сесилия Роса старателно разучи календара си и установи, че щяха да успеят с всички приготовления около деня на свети Ерик в средата на май, когато малките на дрозда скоро щяха да напуснат гнездата. Вярно, беше усилно време заради сеитбата, но във Форшвик не вършеха тази работа, а гостите, които можеха да очакват, рядко проявяваха сами усърдие, щом станеше дума за сеитба или жътва.
Ингрид Улва спадаше към онези, които в никакъв случай не се страхуваха от уменията на лечителките за всичко под слънцето — неща, непознати за обикновените хора, дори и да бяха добри християни или просто учени духовници, или пък само невежи коняри. Въпреки намръщените предупреждения на някои от роднините мъже, тя бе предоставила една къща на брега на езерото, по-рано използвана от рибарите на Улвоса, на две стари сестри — Юрда и Ватна. Дали това бяха истинските им имена, знаеше точно толкова, колкото и къде са родени и как са живели преди един ден да изникнат на портата й с денкове и тояги. Може би отначало ги мислеше за избягали робини — откъде иначе биха могли да дойдат скитащи, ако бяха свободни? Но тъй като стопанството Улвоса, също както и Форшвик, спадаше към онези, където не държаха роби, а само свободни ратаи, Ингрид Улва от чист инат им бе предложила вечеря и постеля за през нощта. Ако някой бе дотичал след тях с дръзки думи, че защитава бегълки, тя щеше презрително да тресне няколко сребърни монети на масата и да заговори за домашния мир, за да отпрати всеки собственик на роби. Единствено Биелбо и Арнес имаха по-високи позиции от Улвоса сред фолкунгските стопанства, но и там не държаха роби.
Никой обаче не дойде да търси двете жени и Ингрид Улва така и не можа да откупи свободата на Юрда и Ватна от някой собственик. Още след като си поприказваха първата вечер, тя взе решение да приготви една къща и да ги снабди с всичката храна и платовете, от които се нуждаеха, а те в замяна щяха да използват уменията си за благополучието в Улвоса. Ватна и Юрда познаваха прекрасно билките и умееха да израждат деца, както и да облекчават треската им, да лекуват рани и да наместват счупени кости на ръцете и краката, а и да помагат при диария. Дотук бяха благословия за Улвоса. Само че скоро много хора, най-вече сред освободените, започнаха да се страхуват неописуемо от Юрда и Ватна и си шушукаха, че са вещици. Децата не се решаваха да наближат колибата им при езерото.