Разбраха се какво да правят лаконично и по мъжки, както вече постъпваха с всичко. През останалата част от следобеда Биргер упражняваше с Кнут нещо, което бе измислил едва наскоро. Кнут имаше само щит за отбрана, а Биргер щеше да напада с меч без щит. Така Кнут по-добре щеше да се научи да не посреща всеки удар със сила, а да избягва меча възможно най-често. Освен това щеше най-накрая да го принуди да разбере, че и щитът бе оръжие.
Празненството за годежа във Форшвик още в началото си бе великолепно, както се и очакваше. Стари възпитаници пристигнаха от цяла Западна и части от Източна Готаланд в цветовете си и с пълно въоръжение, сякаш идваха на коронация. Толкова много никога не се бяха събирали, нито дори за посрещането на кралската булка Рикиса в Льодьосе. На градската уличка всеки закачи щита си на копие със знаме в сребристо и синьо и скоро всички заприличаха на блестящо, полюшващо се синьо море на слънчевата светлина. Новата сила на Фолкунгите искреше от дългия ред златни лъвове по щитовете.
Рицарите, Биргер и двама други мъже, които също бяха командвали във Форшвик, се посъветваха за кратко под ръководството на Бенгт Елинсон и решиха този път да отворят дори рицарската зала за всеки от Форшвик, тъй като бе ясно, че всичките гости не можеха да се поберат само в една от големите къщи. Още на първия ден организираха турнир на голямото поле за езда, друго би било немислимо при толкова много воини от Форшвик, събрани на едно място. Отне им по-голямата част от деня да определят победителя, който за ничие учудване се оказа рицарят Бенгт, макар да се оплакваше, че се чувства облъскан като старо, жилаво месо, след като бе яздил срещу осем добри бойци и на два пъти го бяха поваляли от коня.
И този път надеждите на Биргер да остане сред последните непобедени бяха потушени. Имаше късмет с първите си трима съперници, които все се случваха или от най-старите, или от най-младите. Но на четвъртия път, когато все пак бе останала малка група непобедени в сравнение с голямата навалица от началото, му се падна рицарят Сигурд.
Първо Биргер прокле лошия си късмет. После обаче се разпали още повече и в силното си желание да победи почти започна да мрази рицаря Сигурд. Когато се срещнаха, Биргер не язди като на игра и турнир с предпазни коронки на копията, а твърдо и решително като на война.
Първият път бяха равни и никой не падна от седлото след тласъка на другия, въпреки че и двамата удариха добре. На втория път Биргер сам си навлече срама, като престъпи едно от най-важните правила във Форшвик. Точно от тези зрители по никакъв начин не можеше да скрие, че ясно се целеше в лицето на рицаря Сигурд и бе на косъм да улучи. Така се правеше на война, но не и сред конници от Форшвик на турнир. Такъв удар лесно можеше да убие човек.
Наложи му се да си плати двойно. Първо, сам падна от седлото, понеже бе насочил цялата си воля към едно-единствено нещо — да улучи победоносно само с един удар. И второ, сам стана за срам. Не би могъл да направи друго, освен да вдигне ръка за извинение и да се оттегли, като по този начин се признае за победен още с първото падане.
Той сам проклинаше себе си, докато прибираше Ибрахим в обора, и изказа всичките си извинения на коня вместо на онези, на които ги дължеше. След като изсуши Ибрахим и го целуна за довиждане, не се върна на полето за езда. Вместо това се измъкна към малката кошара, където бащата на Ибрахим, конят на Арн Магнусон — Абу Аназа, спокойно си поделяше времето между зелената паша и похожденията по кобилите.
Никой не бе яздил Абу Аназа след смъртта на господаря му. И Биргер нямаше подобни намерения, тъй като изгаряше от срам в убеждението си, че се е опозорил повече от достатъчно за един ден.
Абу Аназа първо го изгледа подозрително, когато той се покатери през оградата. Изведнъж обаче жребецът сякаш го позна, изпръхтя приятелски и отиде при него в лек тръс. Биргер погали посивялата му муцуна и му разказа за собствената си глупост и тегнещата над него сянка на дядо му, с когото винаги щяха да го сравняват, при това никога в негова полза. Той галеше коня по врата и усещаше сълзи на безпомощност, които не можеше да сдържи. Точно в този момент бе благодарен, че никой не го вижда. Попита Абу Аназа какво е да носиш воин като Арн Магнусон сред стрели, затъмняващи небето, сред грохота на хиляди копита и звъна на стомана в стомана. Дали това повече от всичко друго правеше от човека мъж? Кой бе най-големият воин — онзи, който никога не падаше, или пък онзи, който след всяко падане ставаше отново и никога не се предаваше?