Абу Аназа го гледаше с големите си, красиви очи и сякаш отговаряше със своето състрадание, като че ли тези отчаяни въпроси изобщо не се нуждаеха от друг отговор. Той побутна Биргер с меката си муцуна като за утеха.
Тогава Биргер бе завладян от неустоимо изкушение. Никой не можеше да го види точно там в този момент — всички във Форшвик седяха на голямото поле, където скоро не бяха останали много съперници на рицаря Бенгт.
Той се хвана за гривата на Абу Аназа и се приплъзна на гърба му сякаш внезапно затърси предсказание. Абу Аназа изпръхтя и веднага свърна по ливадата в лек тръс, вдигна опашка и премина в бърз галоп в кръг, без Биргер да го е молил по какъвто и да е начин. Сълзите се стичаха по лицето на Биргер, без да е способен да ги спре, а може би изобщо не искаше. Някак си той си мислеше, че е получил отговор. Спокойствие и упование струяха от тялото на Абу Аназа към Биргер и поне в този миг той се помири с многобройните противоречиви чувства, които бушуваха в него. Обеща си втори път да не става за срам пред всички онези, които му бяха най-близки в живота.
През първите два дни и нощи успя да спази това свое обещание. Третата вечер обаче се превърна в най-злощастната и позорна в целия му кратък живот досега.
Сесилия Роса бе определила, че тъй като във Форшвик не бе възможно над двеста гости да се поберат в една зала, те чисто и просто трябваше да се разпределят в наличните три къщи. Почетната маса отнесоха в рицарската зала — там щяха да посрещнат най-знатните гости, като вдовстващата кралица и тези от рицарите и останалите Фолкунги, които бяха довели и жените си. Дошлите без стопанките си щяха да получат своята бира в Светата земя, а по-голямата част от работещите във Форшвик бяха принудени да се струпат в старата главна къща. Алде и рицарят Сигурд обаче бяха приятели на всички, ето защо техните окичени с клонки годежни столове щяха да бъдат в къщата на работниците на първата вечер, в Светата земя на втората и в рицарската зала на третата. Такава гощавка за годеж никой не бе правил преди, а и обичаят в Западна Готаланд беше различен. Сесилия Роса обаче беше жена, която често престъпваше традициите. Така правеше и съпругът й Арн Магнусон и както Форшвик процъфтяваше и богатееше с всеки изминал ден, случваше се изключително рядко някой да възрази срещу това, което Сесилия Роса си наумеше да промени, дори да ставаше дума за стари обичаи или нови начини за водене на търговия.
Ингрид Улва седеше на почетната маса заедно с най-скъпите си приятелки — двете Сесилии, и имаха само приятни теми за разговор. Времената бяха добри, в цялата страна цареше мир, а кралица Рикиса в Нес скоро щеше да роди първото си дете. Излезеше ли син, може би щеше да охлади непрестанните опити на архиепископ Валерий отново да постави наследник на Сверкер на трона. Окажеше ли се момиче — нямаше да навреди, понеже като му дойдеше времето, някой Фолкунг щеше да се сдобие с кралска съпруга. Освен това Рикиса бе доказала, че не е безплодна, а и беше млада и здрава, можеше да роди много деца. Що се отнасяше до борбата за власт, положението в страната беше точно такова, каквото някога си го бе представял Арн Магнусон.
Сесилия Роса разказа как е било преди много време, когато той се бе завърнал от Светите земи, и как тогава бе мислел да изгради силата на Фолкунгите, за да не може никой да им се противопостави. Така бе възнамерявал да въдвори мир. Така беше сега. Докато траеше съюзът между Ериковия род и Фолкунгите, дори Валерий не би могъл да въвлече страната обратно във войните и нещастията. За потомците на Ерик не бе желателно да стават врагове на Фолкунгите, а последните не можеха да претендират за короната, затова и двете страни поддържаха мира и спокойствието. А сега, с приближаващата сватба, Фолкунгите щяха да държат три силни крепости на своя територия в Западна Готаланд, както и Елярос с господар Сюне Фолкесон. Към тях се прибавяше и Форшвик, чиято сила не бе на защитна крепост, а мощта, давана от златото и среброто. Наистина, страната бе тръгнала към светло бъдеще, съгласиха се двете Сесилии.
Ингрид Улва все повече се смълчаваше, докато двете й приятелки се надпреварваха да украсяват бъдещето със светли надежди. Струваше й се направо високомерно да наблюдава живота така, без най-малко безпокойство. В нейните очи мъката и радостта бяха сестри, които вървяха ръка за ръка. Винаги имаше чернота там, където бе светло, и винаги зад ъгъла дебнеше нещастие, когато щастието бе най-голямо. Причината беше, че хората във всеки момент можеха да проявят внезапна глупост, която никой не би могъл да предвиди, и с това да обърнат цялото щастие в нещастие. Понякога стигаха няколко изпуснати думи на гощавка, друг път на някого можеше да му хрумне да отмъкне чужда булка и една дълга поредица от отмъщения да прерасне в истинска война.