Ингрид Улва потъна в мислите си, загледана в Биргер малко по-нататък в залата. Той седеше сам, без братята си, защото майка им бе решила да останат в стаята за уроци, щом това беше само годеж, но разбира се, щяха да отидат на сватбата в Арнес. Въпреки че Биргер не беше заобиколен от близки приятели, съвсем не беше толкова стеснителен колкото обикновено. По разпалените му жестове и по някой яден блясък в очите на един или друг по-възрастен възпитаник на Форшвик близо до него тя можеше да познае, че пиеше и се хвалеше. Зяпаше дръзко и безсрамно младите жени от домакинството на Форшвик, които поднасяха храна и бира или сервираха вино, както беше обичаят при тях. Той бързо се бе променил през изминалата година и това не включваше само добри черти, нито пък само онези, неизбежни на кръстопътя между младеж и мъж. Бе започнал да прилича на Кнут Холмгейрсон, а един такъв мъж беше пълна противоположност на баща му и дядо му.
Това беше данък, който тя като майка бе платила на краля, осъзнаваше това. Крал Ерик бе прозрял нещо просто и разумно — на всяка цена се налагаше да попречи на Кнут и Биргер да станат врагове. От тяхното приятелство зависеше мирът в страната. Но от тяхното приятелство Биргер се превръщаше в по-лош мъж, отколкото тя като майка се бе надявала и ясно беше виждала в своите въжделения.
Лошите й предчувствия се оправдаха по най-ужасяващия начин на третата и последна нощ от годежа, когато украсените столове на Алде и Сигурд бяха преместени в рицарската зала. Отначало радостта в къщата беше по-голяма от предишните две вечери, защото сега сред тях присъстваха и бъдещите младоженци, а също и сарацинските музиканти и певци, който живееха във Форшвик.
Тази вечер обаче Биргер седя кисел и потиснат, пиеше повече от обикновено. Никой освен Ингрид Улва не предусещаше заплахата. След това проклинаше собствената си нерешителност, че не бе намерила начин да се намеси по-рано, макар дори и впоследствие да се затрудняваше да каже какво би направила, за да го спаси.
Започна се, когато той протегна празната си винена чаша към Гурмунд, бащата на Сигурд и Одвар, и му заповяда бързо да изтича за още малко вино. Гурмунд първо се смая и изглеждаше така, сякаш се канеше да го послуша, тогава обаче Одвар му попречи, като тежко сложи ръката си върху бащината и без негодувание в гласа обясни на Биргер, че със сигурност в къщата има достатъчно хора, които обслужват гостите, а бащата на двамата рицари е гост като всички останали.
Биргер обаче не се укроти, а отбеляза с висок и дързък глас, че стар роб като Гурмунд така или иначе е свикнал да прислужва на Фолкунги, както между другото и потомците му Урм и Сиге. Изсъска грубо старите им робски имена, а в залата настъпи тишина и от всички посоки към него се насочиха изплашени погледи.
Сигурд седеше далеч на мястото за годеника в другия край на масата, но той също беше чул. Както си беше по-сприхавият от двамата братя, той не можеше да сдържи езика си, още повече, че бе свикнал да заповядва на Биргер през дългите години военно обучение. Той каза високо, че що се отнася до него, кръвта няма значение. Това, което прави мъжа мъж, са делата му. Онзи, който няма златни шпори, има най-малко право да се перчи в рицарската зала на Форшвик срещу двама братя, посветени в звание от крал, защото това със сигурност е по-значимо, отколкото да те роди майка от знатно потекло не по твоя заслуга и воля.
Биргер се престори, че е сметнал тези думи за обида срещу майка си и отвърна, че онзи, който не знае със сигурност кой е неговият баща от отделенията за робите, трябва хубаво да внимава с думи, засягащи честта на майката, защото на стената зад него сред датски гербове, знамена и кралски щитове от Гестилрен и Лена, виси неговият меч, принадлежал на Арн Магнусон, меч, който никога не е носен при поражение.
Заплахата да извади меч срещу рицаря Сигурд и двама възпитаници на Форшвик да се изправят един срещу друг, защото именно така всички в залата разтълкуваха думите на Биргер, макар да бе пиян, а речта му — заваляна, беше твърде силна обида, за да може някой да спаси всички от размирици и още по-груби думи. Скоро Биргер стоеше в единия край на дългата маса, Одвар — срещу него, а Сигурд — долу при свода от клонки в широкия край на масата и си крещяха най-ужасните оскърбления. Не спряха преди Ингрид Улва да отиде до няколко белязани воини, които изобщо не бяха замесени, и да ги помоли незабавно и безпощадно да се погрижат Биргер да бъде изхвърлен.