Това никак не намаляваше мъката. В този миг горе на хълма с военачалника младият Биргер далеч не беше единственият младеж от Форшвик, който остана без баща.
Плакаха чак след победата.
Годината на траур свърши точно преди жътва, която този път обещаваше да бъде необичайно богата. Тогава младият Биргер замина обратно за Форшвик, въпреки че майка му Ингрид Улва, на която малцина млади или стари дръзваха да противоречат, се опитваше ту да го придума, ту да му заповяда да остане с братята си в Улвоса. Тя смяташе, че духовните знания, които той най-добре можеше да усвои у дома (понеже наскоро бе наела още един учител от Шенинге), бяха много по-достойни за синовете й и за бъдещите им деяния, отколкото изкуството на войната и парите, което се преподаваше във Форшвик.
Биргер отказа да се прегъне пред тези думи. Защитаваше се с това, че му беше втръснало от духовници още от петгодишен и че вече умееше да говори и пише добре както на езика на църквата, така и на франкски, и знаеше повече от достатъчно за Светото писание. Но още не беше посветен в рицарство, а с по-малко не искаше да се задоволи в живота. Уверенията на майка си, че вече му е писано един ден да стане много по-високопоставен от рицар, той отхвърли с думите, че никой не е способен да види бъдещето, каквото и да си говорят и шушукат хората за собствената му майка. А дори и да беше така, върховната власт в кралството изискваше да владее военното изкуство също толкова добре, колкото и духовното познание.
По-късно, когато от кея на Улвоса се беше качил на един от товарните кораби, който редовно кръстосваше между Линшьопинг и Льодьосе, и бе започнал пътешествието към Форшвик, той се позамисли, че майка му беше отстъпила по-лесно, отколкото се бе опасявал. Но във Форшвик така или иначе щеше да отиде, сега копнееше за него повече от което и да е друго място след тази траурна година, преминала главно в помени у роднини.
Топлата лятна вечер беше напреднала, когато корабчето наближи Форшвик с помощта само на един лек западен ветрец, който едва набръчкваше водната повърхност на път към по-вътрешните ниски кейове. Дълго преди да пуснат котва вятърът донесе специфичните миризми на Форшвик, които не биха могли да дойдат от друго място, нито от Западна, нито от Източна Готаланд. Ароматите приличаха на приказки, които разказваха за далечни страни с дървените въглища на ковачници и стъкларски работилници, току-що изпечен хляб от глинени пещи, които изглеждаха като кошери в земята, примамливи миризми от решетки върху жарава, където се печеше агнешка кайма, подправена с онези кимион и пипер, които се намираха само във Форшвик, и още по-силния аромат от розовите градини на баба му Сесилия Роса. Към тях се присъединиха и всичките звуци, собствената песен на Форшвик от звъна в ковачниците, задъханите духала и пронизителните писъци на въртящи се триони. Това можеше да бъде само Форшвик. Тук беше дошъл едва на пет годинки, за да се учи, тук беше прекарал и по-голямата част от живота си. По този начин Форшвик му беше много повече дом от Улвоса на отсрещния бряг на Ветерн.
Той скочи чевръсто на брега, още преди корабът да е успял да пусне котва както трябва, дръпна плаща си над меча и хукна нагоре по дългата широка стълба, повече от половината вече изваяна от камък.
Беше като да пристигнеш в нов град, където никой не обръща внимание на новодошлия, дори да носи синьото наметало на Фолкунгите, защото почти всички млади мъже във Форшвик бяха облечени така. И точно както в градовете всички бяха заети с нещо. Внасяха въглища в ковачниците на кобилици през рамо, возеха пясък към стъкларските работилници или пък нареждаха медни паници и глинени кани при горните кейове, за да подготвят място за товарите, докарани с последния кораб през Ветерн. Слугини тичаха с големи дървени подноси прясно изпечен хляб, месари се превиваха под тежестта на месото по пътя от кланицата към готварниците и посред цялата суетня жужаха чуждите езици, които се говореха само във Форшвик. Той постоя опрян на един ъгъл, който едва доловимо се тресеше от големите мелнични колела, скърцащи и виещи вътре в сградата. Поемаше въздуха и звуците на Форшвик и сякаш изобщо не беше отсъствал особено дълго. Откъм другия край на селото, далеч при местата за бойни упражнения, се чуваше грохотът на конски копита.